Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Стреснах се и се събудих. Навън беше изгряло слънцето. Май гърбът отново ме бе заболял. Изгълтах със застоялата в чашата вода обезболяващото хапче, което Зейнеб ми беше дала за резерва. Отидох до мивката и си измих лицето. Нещо ме стягаше отвътре. Дали от недоспиването, насъбрало ми се от цял месец насам? Свежият въздух щеше да ми дойде добре. Прииска ми се да изляза от този кабинет, в който се усещаше тежестта на дългата нощ, от тези коридори, от сградата на полицейското управление — исках да съм навън! Слязох в стаята на Али. Нямаше го. Къде ли е отишло това хлапе? Попитах дежурния на долния етаж.

— Слезе долу в ареста, господин главен инспектор — отвърна ми той.

Да не би отново да е започнал да ги разпитва, и то без да ме попита?

— Какво прави там?

— Спи — светна закачливо лицето му. — Не можал да заспи, а в килията отляво до входа имаше празно легло, та се е поизпънал там.

На мен обаче не ми беше до смях.

— Господ да те поживи, Али! — само леко се усмихнах аз.

Слязох долу и дежурният веднага скочи на крака. Сигурно си помисли, че съм се ядосал, и веднага натопи помощника ми:

— Не съм виновен, господин главен инспектор! Аз му казах, че тук не може, че е арест, но инспектор Али не ме послуша.

— Къде спи?

— В килията отляво.

Вратата беше открехната и аз се вмъкнах вътре. Нашият си спеше като бебе в пухени завивки! Сякаш под него не бяха твърдите дъски на затворническия креват, а царска постеля! Не ми даде сърце да го събудя. Само извадих ключовете на колата от джоба на коженото му яке, с което се беше наметнал, и излязох.

Метнах се на колата му и потеглих по околовръстния път, който само след половин час щеше да се задръсти от прииждащите откъм Едирнекапъ, най-високият от седемте хълма, коли. Исках да видя на място цивилните ни екипи. Влязох в стария град през Едирнекапъ, през градските стени, сякаш вчера разрушени от огромните топове на султан Мехмед Фатих. Насочих се към „Везнеджилер“ заедно с пъплещия поток от коли.

Телефонът ми звънна, докато минавах покрай сградата на Истанбулската община. Търсеше ме директорката на музея „Топкапъ“. Изглежда, още не се беше успокоила след снощния ни разговор.

— Добро утро, Лейля ханъм!

— Добро утро, Невзат бей… Извинявам се, че ви безпокоя толкова рано сутринта… Но се безпокоя за Намък.

— Недейте, Лейля ханъм! Не се притеснявайте напразно! Нали ви казах, че е добре.

Но не можех да я убедя.

— Ако ви помоля, може ли да ме срещнете с него?

Точно това не можех да направя.

— Невъзможно е, такива са законите, не е разрешено. Може да се среща единствено с адвоката си.

— Значи, може да се срещне с адвоката си, нали така? Добре тогава, поне да изпратя адвокати приятели.

Но и това й беше недостатъчно. Помислих си, че зад приятелското държание се криеха големи страхове. Може би заради предишните проблеми на Намък с полицията. А може и поради още по-сериозна причина — ако, да кажем, споделяха една и съща вина — като тази да убият петима души например, — задържането на любимия й човек сега за нещо незначително може би я държеше в непрекъснато напрежение.

— Ами добре тогава, Невзат бей. А мога ли да се видя с вас?

Щеше да е доста грубо да я попитам за какво толкова да се виждаме и затова не й казах нищо друго, освен едно „разбира се“, макар да се познавахме едва от няколко дни.

— Добре, но аз съм извън управлението, в „Сюлейманийе“ съм.

— Чудесно! И аз сега излизам от къщи. До десетина минути мога да бъда при вас.

Затворих телефона и си погледнах часовника — беше седем и десет. Да, имах време. Можеше дори да се окаже полезно да се видя лично с Лейля, беше възможност да преценя душевното й състояние в момента. Кой знае, може пък да добави нещо ново и интересно за разследването? Макар че откъде би могла да узнае каквото и да било посред нощите? Нямаше смисъл обаче да си напъвам мозъка. Вместо това бавно се придвижвах към „Шехзадебашъ“, едно от развлекателните места в Истан-бул, посещавано навремето от средна ръка истанбулци и за което баща ми винаги с възторг ни разказваше. Насочих се право към „Диреклерарасъ“ 188 188 „Диреклерарасъ“ е старото име на район в Истанбул, където в последните години на Османската империя и дълго след обявяването на Републиката е бил съсредоточен нощният живот в града — с множество клубове, театри, сцени. Ако „Бейоглу“ е бил място за развлечение на елита, районът на „Сарачхане“, „Везнеджилер“, „Шехзадебашъ“ е бил по-скоро център за забавление на народа. — Б.пр. . Името му идваше от единствения път с мраморни колони отстрани, останал от византийско време. Сега на мястото на колоните се разхождаха само ветровете. Точно оттам тръгнах към площад „Баязид“.