Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

За екипа ни там отговаряше инспектор Неджати. С него се срещнахме в едно рано отворило кафене. Беше малко твърдоглав, но работлив. През нощта беше спрял пет боклукчийски камиона и един бял микробус. Единият от боклукчиите се оказал избягал от военната си служба младеж, а пък в буса попаднал на някакъв бизнесмен, издирван за фалшиви чекове. Всички останали били невинни. Казах им да стоят на позициите си, докато дойде сутрешната смяна, и си тръгнах оттам.

Обърнах паркирания пред полицейския участък на „Баязид“ автомобил към „Сюлейманийе“ и го подкарах по историческите улички. Стигнах до дългия и светъл площад зад университета, минавайки покрай почти разпадащите се дървени къщи. Паркирах пред чешмата с островръх покрив, но никой, нито нашите цивилни полицаи, нито друг някой служител ме спря да пита защо си оставям колата тук. Никой не се интересуваше от мен. Магазините от отсрещната страна на джамията отдавна бяха отворили, но все още ги нямаше тълпите любопитни туристи, обикновено изпълващи площада. Стигнах до вратата на джамията, отваряща се към тюрбето на Хюррем султан, голямата любов на султан Сюлейман Великолепни, и тъкмо щях да питам за шефа на екипа Екрем, когато го видях да си похапва на една от масите в известния с вкусния си фасул ресторант на ъгъла.

— Да ти е сладко! — поздравих го аз, настанявайки се на масата. — Защо ме гледаш толкова учудено, вземи ми поръчай една чорба и на мен!

Преди да се съвземе от неочакваното ми появяване, той остави лъжицата и хляба си на масата и започна да ми докладва устно. Нощта около „Сюлейманийе“ минала спокойно. Към осем спрели един боклукчийски камион, но нямало нищо съмнително. Нашите сънародници, повечето от които цигани, изкарващи прехраната си от боклуците, надали имаха някаква друга цел, освен да го съберат, както се и полагаше. Що се отнасяло до издирваната кола, наоколо не бил се мяркал никакъв микробус, за цяр дори — ни бял, ни черен, ни син, ни червен.

Нямаше какво друго да правим, освен да загребем с лъжиците си и да засърбаме топлата чорба.

Лещата беше приказна, както всички чорби тук. Сложих малко лимон, щипка червен пипер и с прясно изпечената франзела си направих невероятна закуска. Сега с удоволствие наблюдавах как младият Екрем, на който не му стигаше само една купичка, с апетит сърбаше втората си чорба. Като свърши, го пратих да работи. Изглежда, бях започнал да се размеквам под топлото майско слънце и да ме кара на дрямка, но тутакси се стегнах, щом сянката на Лейля Баркън падна отгоре ми. Лицето й беше бледо, очите — хлътнали. За пръв път я виждах в такова ужасно състояние. Сякаш само за една нощ се беше състарила.

— Заповядайте, Лейля ханъм! — станах да я посрещна аз. — Моля, седнете!

Бързо седна на стола, с разтревожен вид. Явно нещо важно се беше случило или пък щеше да се опита да ме убеди, че е така.

— Гладна ли сте? Да ви поръчам нещо.

Вдигна вежди, сякаш съм я попитал нещо неуместно.

— Не, Невзат бей, не ми е до ядене. Само ми кажете нещо за Намък, как е, добре ли е?

— Както ви казах и по телефона — добре си е, доста добре.

— Не криете нещо от мен, нали?

Така и не можеше да се успокои.

— Не, не крия, защо да го правя? Намък наистина е съвсем добре.

— Казахте, че е имало бой. Нали не е ранен или пострадал?

— Абсолютно здрав си е. Но не мога да кажа същото за Ерджан, с когото са се сбили.

Сякаш не чуваше думите ми.

— Не обръщайте внимание, че Намък говори толкова нахакано. Той е такъв идеалист, че се мисли за Че Гевара. И затова излиза на среднощни акции с младежите в дружеството. Всъщност много повече прилича на Ганди, отколкото на Че.

— Де да беше и Ганди като Намък — прекъснах я шеговито аз, — носовете на повечето английски офицери в Индия щяха да бъдат счупени.

Дори не се усмихна на шегата ми. Умът й работеше все така тревожно и трескаво.

— Защитавал се е, иначе и на мравката прави път.

Не исках разговорът ни да продължи още дълго и само отбелязах:

— Вие по-добре го познавате, щом казвате — значи, е така.

Погледнах я въпросително, все едно я питах: „Това ли е всичко? За това ли искахте да се срещнем?“. Тя, като умна жена, веднага разбра мълчаливия ми въпрос.

— Има нещо, което забравих да ви кажа. Може и да не е важно, но бих искала да го знаете.

— Така ли, какво?

Подпря ръцете си на масата и се наведе към мен.

— Нощес изобщо не можах да заспя. Седях и размишлявах за всичко случило се. Нали вчера пристигна и онзи ужасен пакет… и така разбрах, че нещастният Фазлъ Гюмюш е бил убит. Помислих си, че може да има някаква връзка със смъртта на Недждет, понеже двамата се познаваха. А и вие също казахте, че Недждет и Мукаддер Кънаджъ са се познавали. Като премислях всичко това, и се сетих за последния път, когато вечеряхме с Недждет. По-скоро, за поведението му. Като се срещнахме, веднага ме попита дали Дружеството за защита на Истанбул ще участва в започващото срещу „Дерсаадет“ дело. Не исках да му давам информация и затова му отговорих уклончиво. Той повече и не настоя. Но сетне направи нещо много неочаквано за мен — предложи ми отново да се съберем.