Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Историята му беше убедителна, но не знаех доколко е истинска. Щом обаче картите бяха хвърлени, можех да подхвана и другия въпрос, който тормозеше ума ми. Първо обаче станах и отворих прозореца. Вътре в стаята нахлу свеж въздух, кабинетът ми се изпълни с прохлада, изпълнена с розов аромат, довян бог знае откъде.

— Времето навън е много хубаво!

Пое свежия въздух като затворник, който след години за пръв път излизаше от килията си.

— Чудесно ухае! Някъде наблизо сигурно има розова градина!

Изглеждаше успокоен. Застанах на бюрото си отново и го запитах:

— Били ли сте някога в къщата на Недждет?

Не беше готов за въпроса ми и трепна, както си седеше, като хванат на местопрестъпление.

— Бил съм там — отговори със съжаление. — Ако зависеше от мен, никога нямаше да прекрача прага на тази къща. Но бях длъжен. На една сбирка се бяхме хванали за гушите с Недждет. След това ми се извини и ни покани на обяд. Не исках да отивам, но Лейля настояваше. Щяло да бъде невъзпитано, ако не отидем. И за да не я разсърдя, се съгласих.

Разказът му обаче не обясняваше откъде са се взели неговите отпечатъци върху рамките на гравюрите.

— Видяхте ли гравюрите в къщата му?

— Видях ги, даже спорихме за тях. За малко отново да се счепкаме. Недждет разправяше, че две били оригинали — тези на „Ая София“ и „Сюлейманийе“. Аз обаче разбирам малко от тези неща и видях, че не са. Като му казах това, Недждет се разсърди: „Ти пък какво разбираш!“, ми рече той и ако не се беше намесила Лейля, пак щяхме да се скараме.

Като всеки опитен престъпник, и нашият хирург знаеше какво прави, можеше да предположи какво си мисли полицията, усещаше как трябва да се държи, на всеки въпрос даваше правдоподобен и разумен отговор. Но аз не се отказвах да разчоплям по-надълбоко.

— Добре, че не сте се скарали. Щеше да е жалко за Недждет. Видях как тази вечер наредихте хубавичко Ерджан… при това той имаше бухалка в ръцете си…

Мургавото му лице сякаш помръкна.

— Не обичам да се разправям… и да се бия — каза той, малко гузно, все едно лъжеше и все едно аз знаех, че ме лъже. И една полувиновна усмивка се появи на лицето му. — Вярно е, че на младини бях буен и доста се биех. В тая възраст сме луди и дръзки. Но след това се отвратих от насилието…

— След като простреляхте онзи полицай ли? Или след като той рани вас?

В стаята сякаш нахлу леден вятър.

— Значи, сте чели досието ми. — Странно, но в гласа му нямаше и следа от гняв. — Прав сте — след онзи случай. Но знаете ли, има нещо, за което съм благодарен на случилото се тогава — че не съм убил полицая. Ако го бях сторил, нямаше да мога да живея, измъчван от съвестта си.

В лицето му, в погледа, в гласа му се четеше искреност.

— След онзи случай ли се отказахте от въоръжените действия?

— Не — твърдо отрече той, макар че можеше да даде подходящия отговор. — Това не беше чак толкова личен въпрос. Светът се промени, организацията, в която членувах, беше разпусната. И разбира се, преживяното си каза думата. Всичко това, събрано накуп, ме накара да избера друг път, по който да тръгна. И да ви кажа — щастлив съм от избора си!

— Разбира се, ще сте щастлив — полушеговито-полусериозно казах аз. — Имате поне също толкова динамичен живот, както и преди. Дейността ви в дружеството, нощните акции, битките… настоящето няма да ви кара да изпитвате носталгия по миналото си.

Сви безгрижно рамене като някой младок.

— Какво да се прави, като не ни оставиха друг начин да защитаваме този град!

Нямаше полза да го притискам повече. Бях се приготвил да свършвам разговора ни, когато той го подхвана отново:

— Струва ми се, че все още се съмнявате в нас — изрече той с нотка на човек, засегнат несправедливо. — Но грешите. Ние никого не сме убили, Невзат бей. Онези, които са срещу убийството на града, не могат да избиват жителите му. Онези, които защитават живота, не могат да търсят изход в смъртта. — Очите му запламтяха. — Ако бяхте малко съпричастен, и вие щяхте да го разберете. Не се сърдете, но и вие подхождате с предубеждение. Смятате ни за терористи само защото окачваме плакати, правим демонстрации и създаваме дружества. Гледате на нас като на кървави убийци, способни на всякакви престъпления. Макар че ние защитаваме и вашия град — родили сте се в „Балат“, близките ви почиват в гробищата на Истанбул, изживели сте най-хубавите мигове от живота си в него… Вижте, ние защитаваме и вашия живот, господин главен инспектор. И да ви кажа — никого не сме убивали. Защото, който е избрал смъртта за спътник, не ще спечели нищо друго, освен смърт.