Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Намък отначало с опасение пристъпи към мен. Като човек, преминал на младини през разни полицейски управления, още с влизането си в стаята ми разбра, че не се спазва нормалната процедура.

— Защо съм тук? — попита той, преди да седне на предложения от мен стол. — Какво искате?

Погледнах го, сякаш бях учуден.

— Какво да искам, Намък бей, освен само да си поговорим. Да разбера каква работа имахте посред нощ пред офиса на Адем Йездан.

Опря се с дясната ръка на стола, без да сяда, и отговори:

— Като че ли не знаете!

— Добре, видяхме плаката, ще правите акция… но само това ли е?

Тревогата му не беше преминала, гледаше ме изпитателно от глава до пети с невярващ поглед.

— Как мога да знам? Като не съм член на вашето дружество? — казах аз, преди да ми отговори.

Това му се стори смешно.

— Така е, не сте член… — за пръв път се усмихваше той. — Но по-нататък може и да станете. Лейля има големи надежди за вас и каза, че много обичате този град.

Май намерихме общата точка.

— Не знам дали като вас бих тръгнал на опасни среднощни акции, но наистина обичам нашия град, така е. Роден съм в „Балат“. На брега на Златния рог. Най-близките ми приятели са в този град, най-хубавите ми спомени — също, както виждате — и работата ми е тук. И ако имам късмет — в него ще си и умра. Права е Лейля ханъм — да, обичам Истанбул — отвърнах аз и му посочих отново стола: — Но защо не седнете?

Май най-сетне се беше поуспокоил и бе приел временното примирие.

— Извинете — каза, сядайки пред бюрото ми, — не съм свикнал на подобно отношение из полицейските управления.

— Светът се променя. И ние, естествено, се променяме. Вие нима не сте се променили?

Тъмните му очи се замъглиха и през тях премина сянката на съмнението.

— Променил съм се, но струва ми се, вие не сте повярвали много в това. Щяхте ли иначе да си губите ценното време, за да ни следите?

Въздъхнах обидено като човек, когото не са разбрали правилно.

— Предубеждението е много силно чувство…

На лицето му вместо съмнение се изписа по-скоро безразличие.

— Не ме гледайте така, Намък бей — продължих играта си аз. — Сигурен съм, че и вие знаете. Предубеждението е най-големият враг на промяната.

Голяма въпросителна се изписа на безизразното му допреди малко лице. Сякаш се чудеше какво ли пък исках да кажа сега?

— Вие се държите така, сякаш предварително ни смятате за виновни. Това се опитвам да кажа. Да кажем, че сте прави.

— Четох досието ви, преди години сте изживели неприятни моменти с полицията. Но това е останало в миналото.

— Тогава защо ни следяхте?

Бях готов с отговора си.

— Не следяхме вас.

Не вярваше на нито една моя дума.

— Какво тогава дирехте посред нощ пред фирмата „Дерсаадет Туризъм“? Само не ми казвайте, че сте пазели празния офис в неработно време.

— Че защо да пазим офиса на Адем Йездан? Ние се опитвахме да осигурим защитата на Лейля ханъм.

— На Лейля ли? — широко отвори очи той. — На нашата Лейля?

Вече можех да построя разказа си на тази основа.

— Че на кого другиго? Тя не ви ли каза за случилото се днес?

— Историята с отрязаната глава ли?

— Историята ли? Намък бей, убиват някого и изпращат главата му на Лейля. Разбирате ли сериозността на положението?

— Значи… тази отрязана глава е била заплаха, така ли? Но на кутията не е пишело името й, била е адресирана до директора на музея „Топкапъ“.

Погледнах го, все едно се чудех как е възможно да е толкова наивен?

— И това трябва да ни успокои? Убити са петима души. Само за четири дни. При това единият от тях е бившият съпруг на Лейля. И според вас не трябва да смятаме изпращането на пакета за заплаха към нея само защото на кутията не е написано „Лейля Баркън“, а само „директор“? За вас не знам, но ние не можем да оставим това ей така, без да обръщаме внимание.

Стори ми се, че това малко от малко го убеди.

Спокойно се облегнах на стола си.

— Радвам се, че най-после ни разбрахте.

Той също се отпусна на облегалката си.

— Защо тогава я изоставихте и тръгнахте подире ни?

Бях сгрешил — нямаше да се даде толкова лесно!

— Кой ви каза, че сме я оставили? Да не си мислите, че около къщата й има само един екип?

Шокираше го всяко ново нещо, което му кажех.

— И друг екип ли е имало?

Отново се наведох напред и опрял лакти в бюрото, отвърнах, все едно му се карах:

— Няма начин да е само един! Да не си играем игрички, Намък бей? Оставихме втори екип от шестима души, след като ние тръгнахме.