Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Бостанджибашията ли?

— Аха, точно той. Бостанджибашията. Та той събрал хората си и ги пуснал подир Хюсейин ага… Тъкмо човечецът влязъл в джамията — и го хванали още на входа. Като видял бостанджибашията насреща си и като знаел какви ги е свършил, Хюсейин ага тозчас си плюл на петите, но къде ще избяга? След три крачки джелатите го настигнали. И с един удар на меча му свалили главата. Но от бързината на удара главата му отскочила напред и тупнала право в ръцете на все още бягащия Хюсейин ага. Заедно с нея той направил още няколко крачки, докато не се сринал на земята. И оттогава станал известен като Хюсейин ага Отрязаната глава. Само че не мога да разбера как така са издигнали тюрбе на някакъв си престъпник?

— Няма нищо за разбиране, драги ми Али! Човекът изкупил вината си с душата си. Освен това той според мюсюлманите извършил добро дело, като превърнал църквата в джамия, и като награда за това бил погребан в градината на молитвения дом, който сам създал. И така всичко станало пито-платено.

— Вярно бе! Нито имало какво да взема, нито какво да дава — смеейки се тихичко, почти без глас, се обърна към мен Али. — Странни хора са били нашите османлии.

Внезапно се стресна и загледан в пътя, заговори:

— Вижте, шефе, вижте!

Обърнах се в посоката, накъдето сочеше. Откъм „Чатладъкапъ“ 187 187 Микрорайон в квартал „Фатих“. Името му идва от пукнатината, образувала се в градските стени след земетресението в Истанбул от 1532 г. — Б.пр. в улицата бавно влизаше бял микробус, който спря пред къщата на Лейля и Намък. Да не би пък да грешах, да не би убийците въпреки всичко да бяха решили и тази нощ да светят маслото на някого? Докато си го помисля — и забелязах един от прозорците да се отваря. Някой гледаше навън, но понеже светлината падаше откъм гърба му, не можехме да видим лицето му. Който и да беше, като видя автомобила, направи знак с ръка и се прибра обратно в стаята.

— Какво става? — обади се помощникът ми, целият превърнат в зрение. — Нова жертва или какво?

— Чакай, чакай, Али, да не избързваме. Да видим какво ще направи бусът…

Щом стигна до къщата, микробусът спря и в същия миг лампите в хола угаснаха. Зачакахме, вперили поглед във входа на къщата. Но преди това вратата на микробуса се отвори. От нея излезе червенокосият младеж, когото бяхме видели в офиса на Дружеството за защита на Истанбул. Той заоглежда началото на улицата със съмнителни движения, все едно вършеше нещо тайно и нередно. След като се убеди, че наоколо е спокойно, насочи цялото си внимание към входната врата на къщата. Не чакахме дълго тя да се отвори. Няколко души се бяха скупчили и вървяха като залепени един за друг. Когато предните заслизаха по стълбата, картинката започна да се прояснява. Бяха трима, носеха нещо на ръце, но не можехме да различим какво, понеже стълбището оставаше в неосветената част.

— Какво пък е това? — каза Али, който за малко да пробие стъклото на колата с носа си в желанието да види по-добре. — Прилича на килим.

Или на дълъг плат, навит на руло. Но къде можеше да го носят посред нощите? Как да тълкуваме тази тревожност на шофьора на колата, на рижия младеж?

— Май са го опаковали в килим човека? — предположи Али и тутакси ръката му някак от само себе си се протегна към оръжието. — Какво ще кажете, господин главен инспектор? Да ги хващаме ли вече тия?

— Не още — спрях го аз. — Трябва да сме сигурни. Ако ще ги залавяме на местопрестъплението, ще трябва да изчакаме докрай.

Хората, които излязоха от къщата, се спуснаха надолу по улицата. Сега можехме по-добре да ги виждаме от светлината на лампите, осветяващи „Кючук Ая София“. Тримата носеха тежкия товар. Видяхме, че най-отпред бе Намък, зад него двамата бяха добре сложени мъже, но не бяхме ги виждали преди това. Трябва да бяха членове на дружеството, които са отсъствали при нашето посещение в офиса му. Може и изобщо да не бяха от дружеството, а само съучастници в престъплението.

— Пред вратата има още някой — прошепна Али. — Не слезе надолу, не мога ясно да различа, но май е жена.

Дали не беше Лейля Баркън? Въпреки старанието ми, така и не можах да различа коя беше.

Червенокосият, като видя останалите да слизат, мина отзад и даже им отвори вратата на микробуса. С общи сили метнаха тайнствения си товар вътре в колата. Щом свършиха работата, всички се натовариха в нея. Силуетът, спрял на вратата на къщата, все още гледаше подире им. Микробусът бавно потегли.

— Запали колата.