Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Опааа! — радостно промълви Али. — Отиде му носът на Ерджан!

Точно така и стана! Намък фрасна с едрата си глава Ерджан по лицето и както държеше ръката му с бухалката, го удари с нея през гърдите и му пресече дъха. Ерджан се свлече като прогнило дърво на стъпалата на „Дерсаадет“. Намък видя това и замахна надясно към охранителя, налагащ приятеля му. Здраво стискайки с двете си ръце батата, тъкмо се готвеше да я стовари върху главата му, когато аз стрелях три пъти предупредително във въздуха. Изстрелите отекнаха в стените на някогашния внушителен византийски дворец. И битите, и биячите застинаха на място и ме погледнаха.

— Тоягите на земята, ръцете горе!

Намък, все още не изживял шока от нападението преди малко, застина от удивление, като ни видя.

— Хайде, не ме карайте да повтарям! Бухалките на земята!

Охранителите веднага се подчиниха на заповедта ми. Но Намък стоеше в нерешителност. Сигурно си беше помислил, че и ние сме свързани с хрътките на Адем.

— Хвърляй бухалката! — наежи се и Али. — Аз ли искаш да ти я взема от ръцете?

Хирургът, вместо да изпълни каквото му се казваше, посочи към мъжете:

— Те ни нападнаха! И то без никакво предупреждение!

Насочих пистолета си към Намък.

— После ще разкажете какво се е случило. Първо пуснете бухалката!

Той разбра, че положението е безнадеждно и че няма какво да се прави, и остави батата на земята, но не се въздържа да каже:

— Ако сте видели случилото се, сигурно знаете истината!

И двамата — превиващият се на земята червенокос младеж и Ерджан, пребит като куче и проснат върху стълбите, не изглеждаха никак добре.

— Няма да е зле да повикаш линейка, Али! — обърнах се аз към помощника ми и докато той звънеше, аз се обърнах към сбилите се:

— Някой от вас да се погрижи за ранените си другари…

Всички се струпаха около двамата пострадали.

— По един от вас — казах, — не всички накуп! Не разбирате ли от дума? — викнах им аз.

Предупреждението ми подейства и по един човек от двете групи остана до ранените, а аз се приближих до Намък.

— Какво правехте тук?

Вместо да ми отговори, ме изгледа накриво.

— Е, докторе, няма ли да ми кажете каква работа имахте пред тази фирма посред нощите?

Тревожно извърна поглед към рулото плат, стърчащо от отворената врата на микробуса.

— Какво е това? — попитах го аз.

Продължи да мълчи. Да не би пък наистина това да беше тялото на Адем Йездан? Да не би Ерджан и колегите му да са побеснели, като са видели мъртвото тяло на шефа си? Видях, че няма да получа отговор от хирурга, и викнах на Али:

— Я отвори да видим какво има вътре!

Али мина до задната врата на колата. Издърпа топа плат и го свали долу. Хвана го за краищата и започна да развива рулото. Докато се разгъваше, се видяха някакви букви, някакви надписи! Да, явно нямаше никакъв труп, а само една огромна картина. Веднага щом видях изображението на яката глава, познах, че това беше Адем Йездан. В очите му се четеше заплаха, беше забил сребърния си бастун като копие в Историческия полуостров, проснат в краката му. Отдолу под портрета на огромния, най-малко три на десет метра, плакат, се четеше изписан с червени букви надпис: „Адем Йездан, долу ръцете от «Султан Ахмед»!“.

Намък, забелязал разочарованието ни при вида на транспаранта, сякаш най-сетне започна да проумява случилото се.

— Ама вие какво — да не очаквахте да намерите труп?

Това, че в навития на руло плакат не открихме труп, не означаваше автоматично, че Намък и Дружеството за защита на Истанбул бяха невинни. Но това, че ние ги следяхме, показваше нашето не особено добро мнение за тях. Най-сетне, след безплодни разпити през цялата нощ, които не ни придвижиха и милиметър напред, този факт все пак изплува на повърхността. Ако извършителите на престъпленията са хората от дружеството, вероятно от самото начало са предполагали, че се съмняваме в тях, но че нещата са стигнали дотам да ги проследяваме — едва сега бяха осъзнали. Затова беше и многозначителната реплика на Намък: „А вие какво очаквахте — че ще намерите труп, така ли?“.

По думите му личеше — вече бяха съвсем сигурни, че ги подозираме. Затова предпочетох да не разпитвам хирурга като обикновен заподозрян в стаята за разпити долу в мазетата на дирекцията, а приятелски да си поприказвам с него в моя кабинет. Да си призная — въпреки случилото се все още се надявах да спася положението. Освен това трябваше да дам някакво обяснение и на Лейля Баркън, която само след няколко часа щеше да разбере всичко. И за да не оплескам още повече нещата, не поканих Али в кабинета си. Той се нацупи и замърмори, но престана да се опъва, след като му наредих да вземе показанията на двамата приличащи си като две капки вода охранители. Щеше да го направи с удоволствие, по своя си начин.