Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— А има ли някой, който да е бил вещо лице по проекта на Адем Йездан? От убитите де…

— Специално погледнах за това, но за съжаление, нито една от жертвите не е взела участие в комисията от вещи лица по проекта на Адем Йездан.

Може пък наистина този човек да се окаже невинен. Извършеното от него като предприемач в туризма можеше и да вреди на града, но това не го правеше убиец. Освен това се оказа съвсем различен от представата ми за него. Както и да е, засега трябваше да се интересуваме най-вече от онзи хирург, любимият на Лейля.

Отпуснах се отново на стола, от който бях станал преди малко заради ужасната болка в гърба. Така и не ми минаваше. Али забеляза смръщеното ми лице и го изтълкува съвсем иначе:

— Не се притеснявайте, господин инспектор — гласът му преливаше от надежда, — ще видим и списъка с вещите лица по делото, за което говореше Лейля Баркън… Може всички жертви да са били в него.

Усмихнах се не на късмета ни, който все ни обръщаше гръб, а на бързата промяна в настроението на моя помощник, но той и това изтълкува неправилно:

— Ами да, шефе, може и изобщо да не стигнем до него, ами още тази нощ да хванем на местопрестъплението оня бивш левичар Намък!

Не че беше невъзможно, разбира се, но след непрестанните разочарования, преживени през последните четири дни, малко се въздържах да бъда чак такъв оптимист. Но въпреки това нямах право да деморализирам собствения си екип.

— Надявам се точно така да стане, Али — казах с усмивка, напук на измъчващата ме болка. — Надявам се тази нощ да хванем убийците…

Изобщо не мислех, че убийците ще извършат престъпление тази нощ. Нямаше и дванайсет часа от момента, в който бяха оставили Теоман Аккан в страничната уличка до „Ая София“, докато трупът на Фазлъ Гюмюш лежеше при джамията „Фатих“, а главата му — върху бюрото в „Топкапъ“. Освен това знаеха, че имаме описанията им и това на използваното от тях превозно средство. И все пак, за да не бъдем зле изненадани, взехме нужните предпазни мерки, за които бяхме говорили. Нашият директор Мюмтаз, на когото вече му призляваше от новините в медиите, ми даваше всичко, което му поисках. Само и само да се свърши с тези престъпления! Разположихме екип от осемнайсет души цивилни полицаи — по девет около двете джамии — „Баязид“ и „Сюлейманийе“, а Намък щяхме лично да следим.

Паркирахме колата на Али на празното място отляво до „Кючук Ая София“, няколко години по-стара от самата „Ая София“, между редицата дървета точно пред железопътната линия. От това място виждахме къщата на Намък и Лейля. Всички лампи на гледащите към улицата прозорци светеха. Откакто преди три часа двамата влязоха в къщата, не се забелязваше и най-малко раздвижване. Нито някой влезе вътре, нито някой излезе оттам; не се виждаше нищо подозрително. Единственото движение по улицата беше на градската железница, която през двайсет минути разтърсваше всичко наоколо. Според съобщенията на екипите, прикрили се при двете султански джамии, и там цареше пълна тишина. За да се насладя на това бързопреходно спокойствие, свалих седалката, облегнах назад гърба си, опитвайки се задържа очите си отворени. Зейнеб ми беше дала и някакво болкоуспокояващо хапче, за което й благодарих. Тъкмо се бях отпуснал, когато гласът на Али ме стресна:

— И тук е имало случай на отрязана глава, шефе! — рече той, сочейки към тюрбето в двора на джамията. — И на човечеца в това тюрбе са му били отрязали главата.

За какво говореше тоя чудак? Изправих седалката, за да погледна тюрбето.

— За кой човечец става дума?

— За някой си нещастник Хюсейин. Бил ага на една от трите порти на „Топкапъ“. След като загубил главата си, го запомнили като Кесик Баш Хюсейин ага, или Хюсейин ага Отрязаната глава. Всъщност той превърнал тази църква в джамия.

Смаяно погледнах помощника си. Единственото хубаво нещо в това разследване беше, че колегите ми бяха научили такива неща за историята на Истанбул, каквито иначе никога не биха знаели.

— Ти откъде го знаеш това? — полюбопитствах аз.

Ако ми беше казал, че е проучвал нещата, нямаше да му повярвам, но той винаги казваше истината.

— Зейнеб ми каза, онази привечер, когато вие бяхте в кабинета на директора Мюмтаз — отговори ми той с присъщата си искреност и отново се загледа в тюрбето. — Този Хюсейин ага извършил някакво престъпление — рушвет ли взел, данъци ли откраднал, не знам. Но някакво такова сериозно престъпление. В двореца имало някакъв началник… как беше, който изпълнявал смъртните присъди.