Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Докато казвах това на Али, погледът ми не се откъсваше от сянката пред вратата. Май тръгна напред. Може би щеше да ги наблюдава отзад. В този миг навлезе в осветеното от лампата пространство — да, това беше Лейля Баркън. Внезапно спря, сякаш усети, че я наблюдаваме, обърна се и се загледа в нашата посока. Ослуша се за малко и като не забеляза нищо съмнително, влезе вътре.

— Хайде, Али, да не си изгубим хората!

— Не се притеснявайте, шефе — отвърна той, натискайки газта на колата. — Сега и на птички да се превърнат, не могат да ни избягат.

Също като белия микробус и ние свърнахме нагоре по страничната уличка, завихме надясно и излязохме на булеварда, водещ към квартал „Джанкуртаран“. Денем той гъмжеше от туристи, но в тези часове на нощта беше доста спокоен. Само да не беше тоя боклукчийски камион, излязъл точно отпреде ни! Спря на крачка от нас и започна да изпразва кофите. Подминахме го и отново ускорихме. Бях започнал да се притеснявам дали не бяхме изгубили нашите хора, когато Али радостно възкликна:

— Ето ги там! Вижте, минават покрай хотела!

Точно така беше — движеха се с нормална скорост на петдесетина метра пред нас. Помежду ни имаше една кола — черен джип лендроувър, от най-големите и най-скъпарските, с тъмни стъкла в цвета на купето. Известно време го следвахме. Кой знае защо, не се отделяше от белия бус, но и не скъсяваше дистанцията помежду им. Това не убягна от вниманието на и без това подозрителния Али.

— Да не би и тия в джипа да са от тях? — усъмни се той.

Не че беше невъзможно. Ние знаехме, че Дружеството за защита на Истанбул е неправителствена организация, но ако то беше само параван за някаква терористична организация? Може да имаха и други с тях, които да отговарят за логистиката.

— Ще разберем, Али! Сега-засега да се държим малко по-назад от тях — да не ни забележат.

Помощникът ми отпусна газта и ние поизостанахме малко. Между нас се вмъкнаха един пепелявосив шевролет и един тъмночервен опел. След една пресечка шевролетът мина вдясно и спря. На следващия разклон бусът се спусна към морето, а опелът зави към „Султан Ахмед“ и ние отново останахме точно зад мигачите на джипа.

— Май са се запътили към „Джанкуртаран“, шефе! Минахме оттук сутринта, като отивахме при Адем Йездан…

Настръхнах от мисълта, която прелетя през съзнанието ми. Да не би да е дошъл редът на тоя забавен бизнесмен от туризма? Тогава какъв беше оня навит на руло пакет, който сложиха в багажника на микробуса? Може да са взели килим или някакъв плат, за да пренесат в него шестата си жертва? Ако имаше нещо сигурно, то това беше предположението на Али. Бусът не закъсня да навлезе в квартала „Джанкуртаран“, следван на двайсетина-трийсет метра от черния джип. Щом наближиха улицата, на която беше офисът на „Дерсаадет Туризъм“ — и джипът намали. Ние — също. Но микробусът нямаше такова намерение и на бърза скорост, като куршум, летящ право към целта си, навлезе в улицата. Ония в джипа забелязаха това и отново натиснаха газта, сякаш се бояха да не пропуснат нещо важно. Но какво възнамеряваха да направят тия хора? И ние ускорихме, естествено. Щом стигнахме до сградата на ъгъла на улицата, казах на Али да спре.

— Да паркираме тук, фирмата е зад ъгъла, без кола ще е по-сигурно.

Преди да слезем, съобщих по радиостанцията къде сме. След това заредихме пистолетите си и дръпнахме предпазителите. С бавни стъпки тръгнахме към сградата на „Дерсаадет“, когато рязък вик раздра полумрака:

— Оох!

— Внимавай, че има тояга!

— Ооох, не удряй бе, копеле!

— Майка ти е родила копеле!

— Ооох!

— Да беше помислил, преди да дойдеш тук, задник!

Извадихме оръжията си и щом влязохме в уличката, видяхме да се размахват тояги и няколко души да се бият. Първо различихме двамата охранители, приличащи си като клонинги, които ни бяха посрещнали тази сутрин, а след това и бившия полицай Ерджан. Удряха където сварят Намък и другарите му с бейзболни бухалки — по главите, по краката, където им попаднеше. Без никаква милост! Все едно че и те не бяха божии създания! Първия удар трябва да беше поел червенокосият младеж, който караше микробуса, превиващ се почти в безсъзнание на земята. Другите двама активисти на Дружеството за защита на Истанбул се опитваха с ръце да се предпазят от непрестанно стоварващите се върху тях безмилостни удари и бавно отстъпваха назад. Нашият боен петел, който, като видеше свада — и не се сдържаше да стои мирен, веднага понечи да се намеси. Но аз го спрях с ръка. В същия миг видях Намък, борещ се с Ерджан. Докторът беше сграбчил ръката, с която бившия полицай държеше батата. Въпреки всички усилия, Ерджан не можеше да я освободи и само се извърташе. След кратка борба хирургът направи нещо, което изобщо не очаквахме — като опитен боец се изправи на пръсти и леко отметна глава назад.