Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Красиви бяха думите, изречени от Намък, но тъжното в цялата работа беше, че ако някой бе избрал смъртта за спътница, то това бяхме точно ние. Убийствата чертаеха пътищата и пътеките ни. Побъркани убийци, отчаяни типове, търсещи надежда в отнемането на животи, души, запленени от тайната на зверствата. Ние ги гонехме, следвайки кървавите следи от жертвите им… Опитвахме се да разберем как и защо убиват. Там, където стигахме, цареше не справедливостта, а отчаянието. Не намирахме покой, само болка. Дори да заловяхме убийците, знаехме, че в същия този момент други престъпници посягат на други животи. Всеки ден лицата на убийците и на техните жертви се сменяха, само едно нещо си оставаше неизменно — човекът продължаваше да убива себеподобните си! Тогава каква полза имаше да ги ловим и да ги наказваме? Но в това разследване още не бяхме стигнали дотам, да си задаваме тези въпроси…

След като изпратих Намък до килията в ареста, потърсих Лейля Баркън.

— Ало, Невзат бей?

— Извинете, че ви безпокоя…

Напрегнатостта й прерасна в безпокойство.

— Случило ли се е нещо?

— Ами… Намък е задържан…

Млъкнах и зачаках каква ще е реакцията й. И тя мълчеше. Или беше изпаднала в шок и не можеше да говори, или очакваше обяснение от мен. Не издържа обаче и ме попита:

— Какво става, Невзат? Моля ви, кажете ми, да не е нещо лошо?

— Може би знаете — започнах спокойно аз, — вашите хора тръгнали в акция, да окачат плакат пред офиса на Адем Йездан. След като охраната се намесила, станало сбиване.

— Сбиване ли? — Не успя да прикрие тревогата в гласа си: — Намък, как е Намък?

— Добре е, в добро настроение е.

— Невзат бей, нали няма да се отнасят лошо с него? — попита тя притеснено.

— Няма, няма, аз ще се погрижа — отвърнах й успокояващо.

— Кога ще го освободят?

— Ако нещо не се случи, утре ще ги изпратим при прокурора. След това той трябва да реши.

Откровените ми отговори, изглежда, я поуспокоиха, но все пак не се сдържа да ме попита:

— Той има ли нужда от нещо — за ядене, за пиене?

— Не се тревожете, ние ще се погрижим за всичко.

Казах й да не се безпокои и затворих телефона, макар че имаше много причини Лейля да се притеснява. Защото полицаят, на когото толкова много се доверяваше Лейля, си мислеше, че трябва да направи всичко възможно да намери някаква пукнатина в позицията на доктора. Всъщност нейното положение не беше по-различно от моето. Стори ми се, че като чу гласа ми по телефона, изпадна в шок. Дали се беше разтревожила, като й казах, че любимият й Намък е при нас, или по-скоро се беше уплашила до смърт, че сме го прибрали като заподозрян за убийствата?

Едва бях затворил телефона и в стаята влезе Али. Беше приключил с разпита на охраната. Първо и двамата се бяха опитали да извъртат нещата. Нямаше как да не твърдят, че когато са били в сградата на „Дерсаадет“, хората от Дружеството за защита на Истанбул са се опитали да влязат вътре и че те само са се защитавали. Но Али с неговите характерни методи за разпит беше изкопчил истината за случилото от тия двама грубовати младежи. А тя беше следната — лисицата Ерджан вмъкнал свой агент в Дружеството за защита на Истанбул (значи, Адем Йездан му отдаваше доста по-голямо значение, отколкото ние си мислехме) и така предварително са узнали, че същата вечер то ще предприеме акция. Изтеглили джипа в еднопосочния булевард, спускащ се към квартал „Джанкуртаран“, и зачакали Намък и хората му. Целта им била да ступат яко активистите от дружеството, на които отдавна им били набрали. Толкова били нахъсани, че не забелязали как ги следим.

Ако тези показания се потвърдяха, Намък и другарите му утре щяха да бъдат освободени от прокуратурата. Но това нас не ни устройваше. Трябваха ни поне двайсет и четири часа, за да можем да изследваме белия микробус за някакви улики — било конец от дрехите на убитите, било следа от подметка или пръстов отпечатък, кръв, каквото и да е, най-малкото доказателство дори, което да ни свърши работа. Освен това искахме да видим дали, докато двете най-заподозрени групи са при нас, ще бъдат извършени други убийства. Тоест и тия от „Дерсаадет“, и ония от Дружеството за защита на Истанбул трябваше да останат в ареста поне още двайсет и четири часа. Можех да уредя това, ако говоря с прокуратурата — не вярвах да ни създаде трудности при разследването на едно толкова важно дело.

Изпратих Али да си почине в неговата стая, а аз придърпах още едно кресло и си направих импровизирано легло, метнах сакото върху себе си и се изтегнах. Унесох се в дрямка и засънувах… Намък беше дошъл в механата на Евгения. Беше се настанил на масата, на която сядах от години, и с възхита гледаше жената, която обичах. Значи, нещастникът бил влюбен в моята Евгения, а не в Лейля Баркън! След това засънувах нещо друго. Лейля влиза в градината на нашия Демир, а до нея върви едно детенце. Викам им, но не ме чуват. Бързо ги настигам и се провиквам: „Лейля ханъм! Лейля ханъм“, но само детето се обръща и ме поглежда. Веднага го познах — Умут, синът на Йекта! Докато съвсем сащисан спирам, Лейля се обръща и ме поглежда. Като вижда, че съм аз — и ми се усмихва. „Здравейте, Невзат бей! Елате да ви запозная със сина ви!“ Починалият преди три години Умут със странно изражение на лицето ми подава ръка. Искам да я стисна, но не мога да го направя — ръката ми само се опитва да стисне празнотата. Вдигам поглед и виждам, че от лицето на Лейля ме гледат очите на Хандан. „Как си, Невзат? Забрави ли ни, ние умряхме преди три години!“