Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Челюстта му, обрамчена от фината брадичка, леко потрепери.

— Не мога да разбера за какво говорите? Какъв агент, кой къде го е вкарал?

Погледнах го право в очите.

— Човекът ви си има и име, и адрес. Ако искате — ще ви го дам. Лично Ерджан го е изпратил този човек. Възможно ли е да направи нещо подобно, без изобщо да се допита до вас?

На лицето му се появи израз на разочарование.

— А, Ерджан ли? Мога да ви уверя, господин главен инспектор, че нямам никаква представа за това. Ерджан сам да си отговаря за стореното… — Най-сетне заряза лустрото си! — Повярвайте ми, ако знаех, никога нямаше да разреша. Да не сме в джунглата? Ако беше така, каква щеше да е разликата между нас и Намък Караман? — Подмолничко продължаваше с обвиненията си срещу хирурга. — Ще ги изгоня! Да знаете, ще изгоня и Ерджан, и ония двамата шутове от охраната! — размаха нервно бастуна си той. — Сбъркал съм, господин главен инспектор! Виждате, без причина си отворих беля на главата! Хич да не се бях захващал с тази охранителна фирма! Аз работя в туризма, какво разбирам от охрана и пазене? Ето на̀ — сега трябва да се занимавам с хора като Ерджан и тям подобни!

Явно искаше да прехвърли вината изцяло върху Ерджан и да отърве себе си от отговорност. Но това не беше толкова лесно.

— Ами петната върху тялото на Недждет Денизел? — попитах го аз, хвърляйки многозначителен поглед върху бастуна в ръцете му. — Според доклада от аутопсията по гърдите и корема на жертвата са открити насинявания като от металната основа на бастуна ви.

Пребледня като платно, сега в тази блестяща и крещяща от разкош стая нямаше нищо по-безцветно от пепелявосивото лице на Адем.

— Какви ги говорите, господин инспектор? — промълви той със същото отчаяние в гласа, каквото се четеше и в погледа му. — Според вас аз ли съм го… това, Недждет?

— Не ме разбирайте погрешно — поправих го аз, предупредително вдигайки ръка. — Не казвам, че вие сте го убили. Да не би Ерджан, нарушавайки правомощията си…

Адем скокна като ужилен от мястото си:

— В никакъв случай! Не, не и не! Вярно, Ерджан се опитва да се изтъкне, когато трябва и когато не трябва, но чак дотам! Не би се осмелил! Тук не става въпрос за сплашване на някого или за злоупотреба с пълномощията, а за престъпление! Това не е шега работа, да отнемеш живота на някого… Не, Ерджан прекрасно знае, че не бих одобрил подобно нещо!

Адем вече беше много близо до ключовия момент в разпита.

— Добре, ами при онази случка отпреди три години…

Преди още да съм изрекъл думичката „три“, той разбра за какво говоря.

— Това беше нещастен случай — отвърна той и преглътна. — Злополучен инцидент. На всеки един от загиналите изплатихме щедро обезщетение. И никой не се оплака от нас. Само Дружеството за защита на Истанбул…

— Щяло да поднови делото?

Безпокойството му отстъпи място на гнева.

— Да го подновят! — Голата му глава беше почервеняла до темето. — Пак ще спечелим. Това са мръсотиите на дружеството. Хората просто мразят богатството и богатите. Целта им е да не се направи нищо полезно за тази държава. Това е то страстта към разрушението! Нямат капка съвест! От три години милиарди долари така си стоят, заровени в това парче земя…

Изведнъж мястото, за което вчера ни разказваше как пази в себе си римското и османското културно наследство, се превърна в незначително парче земя, в което е загробил паричките си.

— Всъщност да си призная, мен не ме интересува подновяването на делото — прекъснах го аз с безизразен поглед. — Да решавам кой е прав, кой — не, е извън пълномощията ми по това разследване. Но ако убитите жертви имат някаква връзка с това дело… Например ако са били вещи лица по вашето дело…

— Кой ви ги разправя на вас тия? — отново избухна той. — Оня негодник Намък ли? Или оная пишман учена Лейля Баркън? Нямам си друга работа, освен да поръчвам да убиват вещите лица по делото… Ако го бях направил, първо би трябвало да накарам да го убият оня долен хирург…

Ето че сам падна в капана! Затова повторих многозначително:

— Щяхте да накарате да го убият…

— Така е думата — усети се той, но вече беше късно.

В този момент се почука на вратата. Влезе Салих с кафетата ни върху таблата. Това беше уникален шанс за Адем да смени темата.

— Какъв аромат, мили боже! — каза той, опитвайки се да придаде доброта в гласа си и топлота в чертите на лицето си, но беше толкова напрегнат, че не успя. Въпреки това продължи в същия дух: — Няма нищо по-хубаво от ароматно турско кафе сутрин!