Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Абе, изкарахте ме хем зъл, хем жесток!

— Я си припомни какво направи на онова момче от Карагюмрюклю? — нападнах го и аз.

— Какво съм му сторил?

— Какво е направил? Какво? — не сдържа любопитството си Евгения с някакво детско изражение, като че се беше върнала години назад.

— Какво му е причинил ли? Ами фрасна момчето с камък по главата! — отвърнах аз, но като видях, че Евгения сбърчи вежди, се опитах да смекча случката. — Като казвам „момче“, не ме разбирай грешно. Той си беше бая пергиш, налитащ на бой и разправии. И поне два пъти по-едър от Йекта.

И Демир, развеселен, потвърди думите ми:

— Точно така, някаква грамада, същинска мечка от гората. Преспокойно можеше да ме натупа и мен!

— То всъщност заради теб го замерих с камъка! — предаде се най-сетне нашият поет, който все пак трябваше да приеме голата истина. — Ако си спомняш, беше те притиснал в ъгъла и те душеше за врата. — И за да не стане някакво недоразумение, обърна се към Евгения да й обясни в каква ситуация бях аз в този момент: — А твоят Невзат беше повалил един друг и го млатеше с юмруци.

Евгения се престори на разгневена и поклати уж ядосано глава.

— Не се притеснявай, Евгения! Детски работи! — защити ме Йекта. Май вече беше прогонил мрачните облаци тъга в очите си. — Както и да е! И тогава този як юначага, аха, да удуши Демир! И аз направих първото, за което се сетих — грабнах един камък от земята и го фраснах по главата с него!

— Той така и се срина на мястото си — намеси се и Демир. — Първо се зарадвах, че съм се отървал, но като го видях да лежи абсолютно неподвижен на земята — изплаших се до смърт!

— А мен питаш ли ме? След удара оня се просна като мъртъв на земята! „Боже мили, убих го“, помислих си аз. И останалите момчета, като видяха падналия си водач, се уплашиха яко. Слава богу, нашият байчо дядо Яни ни се притече на помощ. Напръскахме го с вода, мушнахме му одеколон под носа и го свестихме момчето. Занесохме го до здравния пункт на съседната улица. Направиха му пет шева! А, Невзат, защо тогава не са ни закарали в полицията? — не можа да се сети Йекта.

Отдавна беше, и аз нямах спомен.

— Знам ли, бяхме ли ходили в участъка?

— Не, не бяхме — отговори Демир, който помнеше като слон. — Момчето много се страхувало от баща си и дори не се оплакало от нас. „Ако баща ми научи, че сме се сбили — казало то, — ще си изям още един пердах!“

Всичко оттогава ми беше някак си разпокъсано, неясно, сякаш през мъгла.

— Вярно, а ние защо се бяхме сбили с ония деца?

— Махленски кавги — опита се да замаже случката Демир. — Детска му работа!

Понякога ме обхваща някаква идиотска глупост и явно сега също ме беше обзела, защото се чух да казвам:

— Това добре, ама и махленска разправия да е, за какво всъщност се бяхме скарали? Не можехме да си поделим попската градина ли, за ритането на топката ли, за какво?

— Зарежи това сега — вдигна чашката си Демир. — Да пием!

Пихме. Не можах да разбера защо, но Йекта отново се затвори в себе си. А не би трябвало, понеже когато човек си спомня детството — обикновено всички грижи излитат от главата му.

— Не, не беше чак нещо бог знае колко важно — не се отказвах аз да разнищвам случката, — преди това бяхме заплашили тази върлина, а той бе събрал дружината си и ни беше нападнал в „Балат“. Но защо го бяхме заплашвали?

— Заради Хандан…

Думите на Йекта сякаш се сгромолясаха по средата на масата. Разбрах, че съм направил грешка, но беше късно. Йекта обаче не изглеждаше засегнат. Сините му очи сякаш казваха: „Готов съм да се изправя срещу болката и да я победя!“.

— Той я тормозеше и притесняваше, Невзат, забравил ли си? Нали ти му беше казал: „Ще ти разбия носа, ако още веднъж те видя тук!“, не помниш ли?

Точно това бях казал. Демир стоеше на крачка зад мен, а Йекта — отстрани до мен. Спомних си, но каквото станало — станало. Говорехме за едни и същи случки, но преживелите ги деца изведнъж бяха пораснали. Вместо лекотата на детските пориви времето беше оставило в нас някаква тежест, примесена с горчилката на изминалите години. Проклинайки се вътрешно, се смълчах на мястото си. Само се надявах Евгения да каже нещо, да направи каквото и да е, но да ни изкара от това неловко за трима ни положение. Вместо това Йекта отново се обади:

— Странно, че заговорихме за това! — рече той.

Изглеждаше все така нещастен, но в очите му се четеше някаква твърдост.

— Знаеш ли, Невзат, утре е годишнина от смъртта на Хандан!