Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Много по-стари, Демир, правят препратки към времето на Византион.

— Византион ли?

— Това е първото име на този град — обясни Йекта, започнал да се посъвзема от траурното си настроение.

Хареса ми, че се включи в разговора.

— Браво, Йекта — реших да го окуража аз, — има ли нещо, което да не знаеш?

— Толкова много съм чел за историята на града, че би трябвало да го знам вече. Само че ми е любопитно — пред кой паметник от периода на Византион са оставили трупа, казваш?

— Ами пред несъществуващ вече. На Сарайбурну, където се смята, че някога се е намирал храмът на Посейдон.

— Вие как разбрахте, че е оставен там? Нали вече го нямало?

— По монетата… — Гледаха ме смаяно. — Бяха оставили и една монета до трупа, изсечена в името на града Византион. А при следващите жертви намерихме и други монети — на Константин, на Теодосий ІІ, на Юстиниан…

— Римските императори, нали така? — попита Евгения с широко отворени очи. — Все техни монети ли имаше?

— Не само, имаше и от Мехмед Фатих. Тялото на вчерашната жертва беше при джамията „Фатих“, а главата му беше изпратена до музея „Топкапъ“.

Евгения се потресе от ужас.

— Страшна работа! Как може човек да направи подобно нещо?

— Да, страшно е. Но по-лошото е, че изглежда, тези убийства ще продължат. И ние се опитваме да отгатнем къде убийците ще оставят следващата си жертва.

Погледнах към Йекта, който отново беше започнал да се унася в мислите си, потъвайки в дълбоките им мрачни води.

— Ей, Йекта, ти си учил архитектура. Къде ще оставят убийците следващия труп според теб?

Бях го хванал неподготвен. Отговори объркано:

— Моля?! Че откъде бих могъл да знам?

— Значи, след Фатих на кой султан от османската епоха би могъл да бъде паметникът?

Сбърчи чело, събра червеникавите си вежди.

— Ами, знаете, след Фатих е синът му Баязид. Неговото кюллийе е на площад „Баязид“ — продължи догадките си той. — Има и Селим Явуз, неговото кюллийе е някъде в „Чаршамба“. — Сините му очи станаха по-дълбоки. — Като стигнем до Сюлейман Великолепни, там нещата се разделят. Защото започва периодът на Мимар Синан. Ако убийците правят отпратка към епохата на Сюлейман Великолепни, то има доста паметници, изградени от Мимар Синан. Кюллийето „Хасеки“, джамията „Шехзаде“, джамията „Михримах султан“, да не говорим за „Сюлейманийе“.

— Ако ти беше на тяхно място, кое от тези места щеше да избереш?

Погледна ме с негодувание.

— Ти какво, ще сравняваш приятеля си с убийците ли?

Помислих си, че се е засегнал, и се опитах да смекча положението.

— Казвам например, нищо повече — заоправдавах се аз и с многозначителен вид добавих: — Пък и в това разследване изобщо не знаем дали убийците са лоши хора. Между нас казано, всички убити са забъркани в далавери и тъмни дела. Все са хора, предали интересите на този град за пари.

— Но никой не заслужава да умре — намеси се Евгения. — Колкото и да са прави, не е хубаво да се възхищаваш на убийци!

Бях се оказал между два огъня.

— И аз мисля също като теб, Евгения! Казах това, за да обясня по-добре ситуацията…

Тъкмо се надявах, че нещата са се успокоили и ще се върнем към прекъснатия ни разговор, когато и Демир се обади неочаквано, включвайки се в хора на моите критици:

— Ти не мислиш така, Невзат! Сам го каза. Ето, и Йекта е свидетел.

— На какво съм свидетел?

— Спомни си, братко! Последния път, когато Невзат дойде на разходката ни с „Агора“.

Йекта все още не разбираше за какво става дума и гледаше с празен поглед, докато Евгения, щом чу „Агора“, и веднага се развълнува:

— Механата ли? Оная в „Балат“?

— Не, моята лодка — поправи я Демир. — Покойният ми баща много обичаше атмосферата в механите. И вярно, най-често ходеше в „Агора“, точно до нашата къща. Затова и беше кръстил лодката си „Агора“… — Отново се обърна към мен и каза: — Спомни си последната ни разходка, миналата есен…

Само бледи сенки и почти изтрити картини — нищо друго не излизаше във въображението ми.

— Когато се беше спуснала страшна мъгла над морето — не се отказваше Демир. — И нямаше жива душа около нас…

— Точно така, спомних си! — оживи се Йекта. — Наистина, каква гледка беше тогава! Мъглата се издигаше право от морето. Беше скрила всички грозни къщи на отсрещния бряг. Виждахме единствено минаретата на „Султан Ахмед“, кубетата на „Ая София“ и кулите на двореца „Топкапъ“. Сякаш плувахме към един призрачен град, увиснал в небето!