Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

„Издигна над четиристотин величествени месджида. / Направи на осемдесет места джамии този изкусен майстор. / Живя почти сто години и накрая почина. / Всевишният да превърне мястото, където лежи, в райска градина. / Покойният Саи каза [тази] хронограма. / В годината 996 (1588 г.) напусна тоя свят най-първият измежду архитектите Синан. / Млади и стари нека се молят за успокоение на душата му.“ 204 204 Благодаря на колегата ми Орлин Събев за превода от османски език на този пасаж. — Б.пр.

— Да почива в мир! — произнесе с уважение Али. — Голям човек е бил бе, шефе! И с огромно сърце!

Ако не беше толкова сърцат, какво ли щеше да прави Синан? Живял е във времена, когато султаните са колели и бесели. Животът му е висял на косъм, или по-точно, зависел е от думата на султана. Всеки миг е можело да изгуби главата си. И все пак ще да е бил човек в хармония със себе си. Надживял е четирима султани, както каза Йекта. Селим Явуз, Сюлейман Великолепни, Селим ІІ, Мурад ІІІ. И сигурно, докато е изпълнявал заповедите им, се е подсмихвал под мустак: „Някой ден от вас ще остане само името, а моите творения ще служат на хората хиляди години“.

— Каква е тая миризма?

Тази нощ явно помощникът ми беше обладан от мания за миризми.

— Каква миризма, Али? Аз не усещам нищо.

— Май на леш, шефе! — отговори ми той и ме викна. — Идва иззад железните пръчки на оградата!

Али беше застанал успоредно на надгробието. Приближих се към него, лек ветрец облъхна лицето ми и в този миг усетих миризмата. Беше прав — отвратителна воня на мърша! От вътрешността на тюрбето ли се разнасяше? Дали не беше на някоя умряла котка или куче, или пък на някоя чайка със счупено крило, паднала вътре? И двамата се разстроихме, че такава гадна миризма идеше от тюрбето на Синан. За да видим от какво беше, надникнахме през железните решетки на прозорчето. Но подът на тюрбето тънеше в мрак, не виждахме нищо друго, освен себе си. Може нещото да беше откъм долната част на саркофага. Обиколихме фонтана и излязохме от долната уличка, откъм „Фетва Йокушу“. Едва направили няколко крачки — и щяхме да се задушим от миризмата!

— Какво е това бе? — размърмори се Али, стискайки носа си с пръсти. — Сякаш се разхождаме между пресни незаровени гробове!

Видях го тъкмо като свърши да говори, пет метра по-надолу в пресечката надясно.

— Али, виж! — прошепнах аз.

Опитвайки се да разбере какво му соча, помощникът ми се взря към началото на уличката.

— Белият микробус! — прошепнах му пак аз, докато зареждах пистолета си.

За миг се изпъна като тетива на лък, дори си беше извадил оръжието, преди още да съм му казал. За да не издаваме излишен шум, дори не съобщихме на екипа. Спуснахме се покрай стената, под сачака и запристъпвахме към белия бус. Колкото повече приближавахме, толкова по-нетърпима ставаше вонята. Щом стигнахме до ъгъла, спуснахме се по уличката, но там нямаше никой. Насочихме пистолетите си към колата и минахме до задната врата. Направих знак на Али да я отвори. Той завъртя дръжката и тя с метално проскърцване се отвори. Блъсна ни още по-силна, още по-непоносима миризма. С отварянето на вратата се включи и осветлението на колата. В нея нямаше никой, ако, разбира се, не броим трупа на пода.

Очакваше ни голяма изненада, като погледнахме лицето на лежащия на пода труп. Този път убийците бяха прерязали гърлото човек, когото познавахме — Хакан Ямалъ, способният адвокат на Адем Йездан, изчезнал отпреди два дни. Преодоляхме учудването си и позвънихме на екипа за местопрестъпленията. След това започнахме да изследваме трудно побиращия се в задната част на буса труп. Хакан Ямалъ беше заклан, както и останалите жертви, но беше положен не по гръб, а на дясната си страна. Ръцете му не бяха над главата, а на гърдите, но пак така завързани за китките като връх на стрела. Още не бяхме разгадали предишните, а убийците ни предлагаха нови загадки, нови мистерии. Отчаяно започнах да мисля — какво имаше в посоката, в която сочеха вързаните му длани? Първото, за което се сетих, беше известната с гълъбите си Нова джамия — „Йениджами“, превърнала се в символ на площад „Еминьоню“. Или както повече ми харесваше да я наричам — джамията на Валиде султан. Това беше най-величественият храм, намиращ се в посоката, указана от убийците.

— Адем Йездан дали се отървава? — откъсна ме от мислите ми Али, притискащ все още с пръсти носа си, така и несвикнал с отвратителната миризма на трупа. — Какво ще кажете? След като е убит най-приближеният му човек, значи, той излиза чист?