Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Трудно беше човек да си поеме въздух от вонята, плътно изпълнила целия микробус отвътре. Особено след оня свеж полъх с дъх на рози, на който се бяхме наслаждавали преди малко.

— Не бъди толкова сигурен — отвърнах аз, едва поемайки си въздух. — Още никой не е извън подозрение.

— Как така? Възможно ли е да е наредил да убият и най-близкия му юридически съветник?

Защо да не беше възможно? Ако тези престъпления ги извършваше Адем Йездан или караше други да ги извършват, и без да му мигне окото, беше затрил петима души, защо сега да не убиеше и шестия? Адвокат Хакан Ямалъ не му беше близък, и той като останалите само му вършеше работа. Нали и тази сутрин още в офиса ми каза, че готви племенника си за юридически съветник? Трябваше да има много сериозна причина да убие собствения си адвокат. Поне толкова сериозна, като онази за другите пет убийства. Да не би пък и Хакан да е бил замесен в оная далавера с падналата стена? Сигурно е бил — този набрилянтинен адвокат ще да е бил главният актьор в съдебното дело. Но пък при първата ни среща с Адем Йездан той не присъстваше. Да не би пък онзи, върнал се, не върнал се от Москва, да го е очистил? Не, беше много рано да си правим такива изводи. Може да беше точно обратното — някой да премахваше един по един хората, работили за Адем Йездан? Ако бе така, вероятността следващата жертва да е самият затънал в далавери бизнесмен ставаше все по-голяма.

— Възможно е да убива собствените си хора — отговорих на любопитния си помощник аз. — Може обаче и да е невинен. Но и в двата случая трябва спешно да се срещнем с него. Имаш ли домашния му адрес?

— Имам телефона му, шефе! Нали говорих сутринта с него! Ей сега ще му се обадя и ще разбера адреса му.

Излязох от колата, защото миризмата вече беше станала нетърпима, а и понеже не можехме да се бутаме и двамата отзад, опитвайки се да обследваме нещата. Навън ме чакаха свежата пролетна нощ и влажният ветрец, повяващ откъм морето. Нищо че не ухаеше така омайно като розовата градина, поех дълбоко въздух в дробовете си и вдигнах глава към сияйната луна, която сякаш ми шепнеше: „Нали ви казвах, че ще намерите още един труп тази нощ“… Веднага сведох глава и също като вечно стърчащата над главата ми, сякаш да не пропусне и най-малката подробност, досадна луна, погледнах нещастния ми помощник, опитващ се да работи сред непоносимата воня.

— Али, погледни дали има някаква монета в ръката на жертвата — наредих му аз.

Наведе се към пода на микробуса, но бързо вдигна главата си и се изправи.

— Приближа ли се малко — и не се трае тая смрад… А днес беше горещо и вратите и прозорците на микробуса са били затворени под слънчевите лъчи, та трупът доста се е вмирисал… Трябва да е тук от обед, а може и от сутринта… тъй като следяхме горния булевард, изобщо не му обърнахме внимание на този хълм… А да си кажем правичката — въобще не се и сетихме за Мимар Синан…

Обърна се към мен, сякаш спомнил си важна подробност:

— И тази Лейля Баркън, и тя нищо не спомена за Мимар Синан, нали?

— Май спомена нещичко и за него, но не и че убийците ще оставят тялото близо до неговото тюрбе. Откъде би могла да знае?

Али май се опитваше да проточи разговора ни, само и само да не се приближава до трупа.

— Така казвате, но нито едно от предположенията й не се изпълни.

— И си прав, и не си. Всички важни хора в Дружеството за защита на Истанбул са в ареста, ако убийствата са тяхна работа, кой тогава е убил тоя адвокат?

Почеса се по главата.

— Може да имат други хора. Може дружеството да е параван, както казва Адем Йездан, и зад него да стои някаква тайна организация. Защо пък не?

На мен обаче подобна вероятност не ми изглеждаше много убедителна.

— Малко ще им е трудно, Али! Нали видя членовете му? Тия хора не могат да създадат нелегална организация. Пък и целите на дружеството не са да рушат и развалят, напротив, те се борят срещу рушителите, посягащи на историята на този град, срещу неговите грабители, които се опитват да го плячкосат.

— Аз казвам, в случай че не са искрени, шефе.

— Не сме намерили нито едно доказателство за тяхната неискреност…

Като видя, че не може да ме убеди, смени темата.

— Вие от кого сте научили толкова много за този Мимар Синан?

— От един приятел архитект, от нашия Йекта… Май не си се запознавал с него?

— Онзи, когото срещнахме оня ден пред вас ли? Стегнатият, едричкият… който гледаше строго…

Как добре описа Демир!

— Строго гледаше, нали? Не, този едрият е Демир, той е ветеринар. Йекта е архитектът, който ми разказа за Мимар Синан. — Замълчах за миг. — Странното е, че ми каза: „Ако бях на мястото на убийците, щях да сложа жертвата при гроба на Мимар Синан“.