Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Пълната луна сияеше все по-ярко във все по-сгъстяващия се нощен мрак. Влязох тихичко в храма през вратата, около която не се виждаха нито хора, нито видения, нито сенки. Минах покрай дългите надгробни камъни на умрелите преди стотици години, за да стигна в градинката между тюрбетата на султан Сюлейман и неговата любима Хюррем султан.

Преди да дойда в „Сюлейманийе“, говорих с началниците на екипите, поставени да охраняват около двете джамии — „Шехзаде“ и „Баязид“. Бяха спрели почти дузина съмнителни лица, бяха проверили няколко бели микробуса, но не бяха попаднали на никого, който да отговаря на профила на убиеца, когото търсехме. Али лично ръководеше екипа тук. Щом тръгнах от „Татавла“, веднага го потърсих по телефона. Докладва ми, че няма нищо ново: „Аз съм при тюрбето, господин главен инспектор, в сенчестата градина на мъртвите — каза ми иронично той, — мястото, което привлича най-малко внимание в джамията“.

Намерих го точно там, все едно го бях поставил собственоръчно на това място. На лицето му не личеше и най-малката следа от умора, макар от ранни зори да беше на крак. Щом ме видя, широко се усмихна и белите му зъби проблеснаха даже в полумрака.

— Елате, господин главен инспектор! Елате! Странна работа — чудно хубаво мирише тук!

Прав беше — в градината между двете тюрбета, напомнящи на омагьосани каменни шатри под светлината на нощта, розовото ухание беше плътно като завеса.

— На човек му се завива свят от тоя приказен аромат бе, Али!

— Така е, шефе! Замайва ти главата, без да си близнал и капка алкохол!

Аз бях в по-лошо положение — макар да не бях пил много, все пак идвах от софра с много ракия, а сега и този аромат на рози…

Но не се чувствах пиян. Заради Йекта цялата вечер бях на тръни и не усетих вкуса ни на храната, ни на питиетата. Всъщност умът ми беше при момчетата, дежурещи около двете джамии. И очаквах всеки миг телефонът ми да звънне и да ми съобщят за нова жертва… Въпреки това вечерта не мина лошо. Йекта дори се развесели накрая и взе да приглася на песните. И Евгения беше щастлива, настроението й се помрачи само когато приятелите ми си тръгнаха преди единайсет, а и аз веднага трябваше да застъпя на служба.

— Не разбирам — върна ме към реалността унесеният глас на Али. Очите му блестяха като живи въглени под лунната светлина. Беше зареял поглед в тюрбето на Хюррем султан. — Не разбирам защо, след като са се обичали толкова Сюлейман и Хюррем, са в отделни тюрбета?

— Не знам, може би заради славата на султаната — отвърнах аз, поглеждайки към тюрбето на най-славния владетел на империята, обградено с колонада от мраморни стълбове. — Но знам, че до падишаха са гробниците на близките му. Например тази на дъщеря му Михримах също е до неговата.

Али зачудено ме изгледа.

— Има ли нещо, което да не знаете, шефе?

Впрочем това снощи го беше разказал на масата моят приятел поетът. Аз непрекъснато му задавах най-различни въпроси, само и само да не изпадне отново в онова си траурно настроение, така че през цялата вечер той говори най-много. Гледах и да не го накарат да чете стихове, защото и поезията можеше да го вкара във водовъртежа на скръбта и да го задуши. Слава богу, и Евгения, която схвана сериозността на положението, не настояваше да рецитира стиховете си. Така че разговорът се въртеше главно върху „Сюлейманийе“, пред стените на която стояхме сега, и около Мимар Синан. Йекта ни разказа една толкова хубава история за любовта между великия архитект и дъщерята на Сюлейман, Михримах, че Евгения направо си умря от удоволствие, слушайки тази легенда. Казвам „легенда“, защото разказаното от Йекта бе твърде далеч от достоверността.

— Има и една интересна история за тази Михримах — заговорих аз на влачещия се подире ми Али, докато вървяхме към тюрбето на Сюлейман. Изкачих няколкото стъпала на входа и надзърнах в прозорците зад колоните. Тюрбето беше потънало в мрак и не различавах ковчезите. Обърнах се към Али, който ме следваше неотстъпно по петите, и започнах да му разказвам снощната история на Йекта:

— Според някои Мимар Синан бил влюбен в Михримах султан, докато тя живеела с баща си. Но как би могъл един обикновен архитект да грабне сърцето на султанската щерка? Затова нещастният Синан не разкрил на никого за тайния огън в душата си и заровил сърдечната си тайна в мълчание. По това време султан Сюлейман омъжил обичната си дъщеря си за някой си Рюстем паша. И като му кацнало птичето на рамото, той набързо станал един от най-влиятелните велики везири на империята. Но заедно с това и делата му се умножили и не му оставало много време за жена му. Какво да прави Михримах султан, нямало и на кого да се оплаче, взела, че се посветила на благотворителни дела. Опитвала се да помага на самотници, на бедняци, занимавала се с благоустройството на града и така се срещнала и със Синан. Той намерил сгоден случай да й разкрие любовта си, когато Михримах поискала от него да й построи една джамия. И той вложил всичките си умения и талант, изграждайки джамията срещу пристанището Юскюдар. Но това не й било достатъчно и тя пожелала да й се построи втора джамия — онази при Едирнекапъ. Но имало една особеност в тези джамии, която да загатвала за името й. „Михр“ означава „слънце“, „мах“ пък значи „луна“. Значи, името й било „Слънце и луна“. Синан разкрил любовта си, като построил едната джамия на мястото, където залязвало слънцето, а другата там, където изгрявала месечината. И Михримах султан всеки път по веднъж в годината гледала как слънцето залязва зад минарето на джамията при Едирнекапъ и как изгрява луната между минаретата на джамията в Юскюдар.