Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Не вярвате, нали? Не ви се сърдя. Ако не го бях видял със собствените си очи, сигурно и аз нямаше да повярвам. Да, наистина го видях… Също както сега ви виждам. Преди две години, в един от дните на Рамазана, този велик султан се яви пред очите ми в собствения си облик.

По всичко си личеше, че не лъжеше — беше много искрен! Може да е имал някаква халюцинация, пък да си е помислил, че е истина. Каквато и да бе тази история, той успя да ме накара да го изслушам с интерес. Погледнах стоящата на крачка зад нас Зейнеб — и на нейното лице се беше изписало любопитство. Като забеляза въздействието на думите си върху нас, имамът се отърси от усещането си за отчужденост отпреди малко и отново се впусна да разказва със страст:

— Беше преди сутрешния намаз, в джамията нямаше никой. Бях дошъл отрано, още за нощния намаз. Извърших си молитвата и тъкмо се канех да изляза за следващия абдест, когато видях някакъв лъч вътре в джамията. Толкова силна бе светлината му, че сякаш щеше да изгори очите ми. След няколко секунди обаче постепенно свикнах. И забелязах някой да стои вътре в тази светлина. Вгледах се внимателно — и разбрах, че това е обичният раб божи султан Мехмед Фатих. Точно пред минбара — с орловия си нос, тънката си брадичка, уверения си израз. Беше приклекнал на едно копринено килимче, което сякаш плаваше във въздуха на метър от пода на джамията. Аз застинах на мястото си. После лекичко се оттеглих, за да не обезпокоя този свят дух. Отпървом на никого не можех да кажа за това. После отидох при тогавашния главен имам Садък ходжа и му разказах най-подробно какво ми се беше случило.

Притеснявах се да не сметне, че го занимавам с глупости, да не ми се подиграе, че не съм си доспал и съм сънувал наяве, но той не го направи. Тъкмо обратното — веднага ме задърпа да го заведа в джамията и да му покажа мястото, където бях видял великия султан. „Къде точно видя султана?“, развълнувано ме разпитваше той. И аз му показах. „Сигурен ли си? — попита ме пак настоятелно. — Сигурен ли си, че си го видял точно пред минбара?“ „Сигурен съм“, отвърнах му аз и дори се заклех. Тогава вече ми повярва. „Гробницата на султана е точно под този минбар — прошепна ми в ухото имамът. — Значи, когато ние, смъртните, се оттеглим, тогава той излиза да се моли на Аллаха.“

Доколкото знаех — гробницата на великия султан беше отвън в тюрбето му, а от там до минбара в джамията имаше голямо разстояние. Тъкмо да го попитам: „Да няма грешка, ходжа, тюрбето е навън, а минбарът — вътре в джамията“, и той ми заразказва историята, която беше прочел и запомнил от един роман на Екрем Кочу:

„Една година при управлението на Абдулхамид ІІ кварталът «Фатих» се наводнил — дали от многото дъждове, дали от някоя спукана тръба, не се знае, но сума ти къщи, дюкяни, джамии, улици останали под водата. През нощта на някои хора от квартала им се присънил султан Мехмед Фатих. Той влязъл в сънищата на мнозина и ги молил сърцераздирателно със сълзи в очи: «Давя се! Спасете ме!». Сънувалите този сън го заразказвали по пазарищата и кафенетата и не след дълго слухът за него достигнал и до ушите на султан Абдулхамид, който тайно извикал командира на пожарната команда на квартала «Фатих» Мехмед паша и му заповядал да провери състоянието на гробницата. Мехмед паша взел няколко свои доверени мъже, като ги заклел да не казват нищо, и влязъл с тях в тюрбето. Вдигнали дървения капак на саркофага и изкопали гробницата. Копали, копали, слезли с метри надолу — обаче не открили никакви останки от великия султан. Най-накрая се натъкнали на железен капак. Вдигнали го и видели някаква каменна стълба под него. Спуснали се по нея. Долу имало огромна крипта и се сетили, че преди това тук била църквата «Светите Апостоли» 186 186 „Светите Апостоли“ е бивша православна църква, построена във византийската столица Константинопол през 550 г. Втора по значимост след „Света София“ от така наречените „велики църкви“ на Източната империя. След завоюването на Константинопол от османските турци през 1453 г. и превръщането на „Света София“ в джамия, „Светите Апостоли“ става седалище на Вселенския патриарх. Но през 1461 г. църквата е разрушена от османците, за да се освободи място за строеж на новата „Фатих“ джамия. — Б.пр. . Уплашили се, като си спомнили, че тук са били гробниците и на такива императори като Константин и Юстиниан. Но понеже били обещали на султан Абдулхамид, въпреки страха си продължили напред в криптата, докато не намерили огромен шестоъгълен пиедестал. Ковчегът на Фатих бил точно върху него. И като го отворили, видели, че тялото му изобщо не се било разложило.“