Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Султанът беше разтворил ръце към Аллах. Защото не бе превърнал петдесет и три дневната обсада в поражение, не бе позволил да се пречупят знамената му, не бе позволил дните му да се превърнат в поражение, нощите — в кошмар, а победата — в страдание… Бе направил от този едва двайсет и една годишен владетел султан, достоен за славата си, защото също като Осман не се бе покорил, защото бе властен също като Орхан и войнствен като баща си Мурад. Защото бе успял да забие наследеното от предците си османско знаме на най-високата кула в най-красивия град на света и защото Аллах му бе дарил възможността да се нарече император — владетел на два континента и на две морета.

Султанът бе разтворил ръце към Аллах. Тук, в това все още кървящо сърце на града, в този свещен храм, все още вдъхващ страхопочитание в хората. На прага на тази величествена постройка. При първата стъпка върху земята пред вратите на града. Сграбчи шепа пръст от завоюваната земя и я хвърли зад гърба си. За да покаже на всички треперещи пред него от страх, че никой не е по-голям от шепата пръст. Защото знаеше, че е султан само защото така бе пожелал Аллах, чийто роб беше всъщност. И само по волята на Аллах бе превзел този град. И само защото такава беше волята му, щеше пред очите на всички да го превърне в престолнина на държавата си. Него — най-желания град на света…

Султанът беше разтворил ръце към Аллах… Константинийе беше само началото. Пробуждането на древна мечта. Така както Александър Велики бе преминал целия свят от изгрева до залеза на слънцето, така и той щеше да следва неговите посоки. Щеше винаги да следва слънцето — за да не секва никога светлината. За да свети вечно над безкрайната империя. Турци, перси, франки — всички народи по земята, всички раси по земята. Бели, жълти, черни… евреи, християни, мюсюлмани, шаманисти, всички религии на земята… щяха да се съберат в едно под неговата власт. Под едно знаме. Да заживеят като един народ. И сърцето на този велик народ щеше да бие в Константинийе.

Султанът бе разтворил ръце към Аллах. За да му даде разум, смелост, страст и търпение. Светът можеше да съществува единствено под неговата власт. Светът можеше да се обедини само чрез него. Усети земята в сърцето си като храм, в който се молеше. Гърлото му се сви. Разтвори нагоре треперещите си ръце. В очите му тържествуваше победа, на челото му блестеше гордост, сърцето му изпълваше радост. Нямаше съмнение, че той беше Владетелят. Беше сигурен, че честта винаги ще му принадлежи. В ушите му прозвънтяха думите на пророка: „Ще дойде денят, в който Константинопол ще бъде завладян. Колко честит е воинът, който ще го завземе, и колко честит е пълководецът, който ще го завземе!“ 182 182 В своята книга Мустадрак Хаким Абу Абдуллах предава предсказанието на Пратеника на Аллах във връзка с пророчеството, че Константинопол ще бъде завладян. — Б.пр. .

Ще дойде денят, в който Константинопол ще бъде завладян. Колко честит е воинът, който ще го завземе, и колко честит е пълководецът, който ще го завземе! — преведе моментално мъжът, изправен до Зейнеб. И двамата гледаха арабския надпис върху плочата на тюрбето на султан Мехмед Фатих на входната врата, зад която се редуваха високите зелени кипариси с белите мраморни надгробия.

— Същият хадис е написан и вътре в тюрбето му — понечи да продължи мъжът, но спря, като ни видя зад себе си, и рязко се обърна обидено.

Но Зейнеб ни превари:

— Здравейте, шефе!

Неприязънта в погледа на непознатия се стопи.

Зейнеб ни представи:

— Главен инспектор Невзат, Джеваз ефенди, главен имам на джамията „Фатих“.

Противно на очакваното, той не беше старец в преклонна възраст с провиснала до гърдите брада, а млад човек около четирийсетте, без брада и без мустаци.

— Здравейте, Джеваз ефенди — подадох му аз ръка. — Как сте?

Приятелски я стисна и отвърна:

— Слава на Аллах, добре. Ще се моля и за ваше здраве.

— Джеваз ефенди много ни помогна, шефе — рече Зейнеб и заразказва с подробности какво се беше случило.

Слушах я, но едновременно разглеждах и голямата градина в двора на тази историческа джамия, в която отдавна не бях идвал. Накратко, нашите издирили Джеваз ефенди, понеже в полицията по телефона бяха получили съобщение, че върху мраморната поставка за ковчезите — мусаллата, е намерен труп с отрязани китки и без глава. Но не той бе открил мъртвеца, а събрали се за погребално служение хора. Като не дошъл назначен от общината имам, повикали главния имам и той веднага пристигнал, мислейки, че ще има сюнет, а не погребение. Но странностите през този ден не свършили с отсъствието на общинския имам, скоро се разбрало, че и близките на покойника ги нямало в двора на джамията. Джеваз ефенди усетил, че има нещо нередно, и решил да погледне в ковчега, и така открили трупа с отрязаните ръце, чиято глава бе изпратена на Лейля Баркън. Главният имам разкрил и как трупът се е оказал в джамията — четирима души от служителите му потвърдили, че ковчегът бил докаран с бял микробус. В него имало брадат мъж и жена, цялата покрита с черна бурка. Тоест същите лица, които беше видял и описал снощи пазачът от охранителната будка при хотелския комплекс „Конаците на Ая София“. Пристигнали откъм главния вход на джамията… Брадат мъж с очила. „С божията помощ — казал той, — помогнете да пренесем покойника“, и четирима души веднага се притекли на помощ, хванали ковчега и го свалили от колата. Единият дори се сетил да попита: „А защо не сте го докарали с общинската кола?“. Брадатият обаче преспокойно отвърнал: „Днес много хора се представиха пред Аллах и общината не можа да ни отпусне кола на нас. Даже и имам казаха, че ще изпратят по-късно…“.