Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Великият Аллах решава кой е прав, кой е крив. Само той знае това. Но кой каквото и да прави, не приляга на нито един раб божи да отнеме живота на друг — рече той смръщено. — Така е, какъвто и грях да е сторил този нещастник, не е заслужил това.

— Ами стореното от султан Мехмед Завоевателя? — попитах аз, но не за да поставям под въпрос делата му, а само за да проверя до каква степен думите на Лейля Баркън отговаряха на истината.

Беше важно да разбера дали убийците са имали модел за престъплението си, който да следват? Обаче главният имам нямаше ни най-малка представа за какво му говорех и учудено се вторачи в мен. Посочих му ковчега.

— Тези, които са направили това с този човек, са взели пример от Фатих. — Виждах, че все още не разбира за какво му говоря. — Става въпрос за Атик Синан, който е изградил тази джамия. Фатих първо му отрязал ръцете, след това го убил.

Лицето му потъмня, за разлика от белите мраморни плочи, светнали подир краткия дъжд под сияйните лъчи на яркото майско слънце.

— Това са легенди… Кой може да каже какво точно се е случило преди повече от петстотин години? Освен това не подхожда на нас, скромните раби божи, да съдим един владетел, прославен в хадисите от самия Пророк.

Не исках да гневя Джеваз ефенди, от когото очаквах да получа важни сведения.

— Не ме разбирайте погрешно, не искам никого да критикувам, само че дали има такава легенда, или не…

— И да има… — рязко ме прекъсна този иначе благ човек. — Ако великият султан не бе построил тази джамия, може би тук щеше да се извисява някоя огромна църква. Апостолска… Изграждайки тази джамия, Фатих е разчистил пътя за ислямизацията на града. Защото може да го покорите с меч, но за да го спечелите наистина — трябва да завоювате сърцата на хората. А това е могло да стане, като се превърне Истанбул в розова градина. Затова са построени и толкова много внушителни джамии, кюллийета. Да, инспектор Невзат, това тук не е било само джамия, а комплекс с медресе, начално училище, болница, гостоприемница, кухня, библиотека, кервансарай и баня. Фатих е съградил буквално един малък град. Поставил е основите на един съвсем нов мюсюлмански град.

— Разбирам — рекох аз, опитвайки се да вляза в неговия тон, но като подхвана тънката струна, и вече нямаше спиране Джеваз ефенди, дори не ме слушаше.

— И всъщност не е Атик Синан, който е придал окончателния вид на джамията.

— Така ли? — попитах аз като любознателен ученик, жаден да научи нещо ново. — Кой тогава?

— Архитектът Мехмед Тахир ага. 185 185 Мехмед Тахир ага е живял през ХVІІІ в., но датите на раждането и смъртта му не са известни. Няколко пъти е бил назначаван за главен архитект. Особено при Мустафа ІІІ, предприел широка благоустройствена дейност, както и ремонти на по-стари сгради. Участвал е в проектирането и изграждането на немалко обекти. Сред по-важните са джамията „Аязма“ (1760), тази в Бейлербей (1778), джамията на султанката Зейнеб (1769), а през 1771 г. осъществява и ремонта на разрушената от земетресението през 1766 г. джамия „Фатих“. — Б.пр.

Наистина започна да става любопитно! Без да обръщам внимание на намигванията на Зейнеб, която ме питаше със знаци дали да ме спасява, го заразпитвах още по-подробно.

— Как така? Атик Синан не я ли е завършил?

— Завършил я е, как да не я е завършил — отвърна той, а в очите му този път просветна лек укор към моето невежество. — Но след почти триста години, а и след преживяното земетресение тя се е превърнала в развалини. Султан Мустафа ІІІ, който управлявал по онова време, поръчал на Мехмед Тахир ага да я поправи. Но е имало толкова щети, че той на практика я е построил наново.

Погледнах джамията: минаретата, съперничещи си със стройните кипариси кой ще се извиси по-нависоко в небето, куполите, наподобяващи готови да разцъфнат цветни пъпки, белокаменните й стени, дървените й прозорци — огледах я цялата.

— И не мислете, че султан Мехмед Фатих е вече далеч от нас, нищо подобно, той никога не ни е напускал. Неговият свят дух е винаги с нас в този молитвен дом!

Забелязах, че гласът му потреперва от силните чувства. Той вярваше с цялото си сърце в думите, които изричаше. Очите му се навлажниха от вълнение, долната му устна леко се изкриви настрани.

— Розовоуханният дъх на този велик човек е винаги около нас, сянката му — постоянно е върху нас. Колко пъти много от нашите мюезини са виждали силуета му между кипарисите при сутрешния езан!

Сигурно не съм успял да прикрия достатъчно изражението на лицето си, защото той се натъжи: