Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Никой не се усъмнил и сигурно затова не са се и сетили да запишат номера на белия бус. Четиримата само нарамили ковчега с покойника в желанието си да помогнат на близките на починалия и го поставили надлежно върху мраморната мусалла. Там си и стоеше, когато пристигнахме. Върху първата от четирите поставки вдясно на вратата към тюрбето на султан Мехмед Фатих.

Докато тримата се приближавахме към него, се сетих за нещо, което Зейнеб изобщо не беше споменала.

— А монета? Нямаше ли монета до трупа?

— Не ви ли казах, господин главен инспектор? Как може да няма? Разбира се, че имаше.

Обърна чантата към себе си и извади найлоновото пликче, в което беше прибрала златната монета. Върху монетата се виждаше надпис на арабица, вероятно на османски. Подадох я на Джеваз ефенди:

— Можете ли да я разчетете?

— Разбира се — отговори той, поемайки пликчето. — Няма никакво съмнение, че е от времето на султан Мехмед хан. — За миг се обърна към мен: — Да ви преведа ли целия надпис?

С усмивка поклатих глава.

— Ще се радвам да го направите.

— Добре…

Приближи монетата към очите си.

— От тази страна пише следното: Daribün nadri sahibül izzi vennasri filberri velbahr, или това означава: Който е сякъл тази жълтица, с Божията воля е прославен и на сушата, и в морето, и е велик и достоен човек. — Обърна монетата от другата страна и продължи да разчита османския надпис: — А тук е написано: Синът на Мурад хан, султан Мехмед, да е свята победата му. Изсечена в Константинийе през 882-ра, но годината 882 е по хиджра 183 183 Мюсюлманското летоброене. — Б.пр. , ако обърнем датата според Григорианския календар, ще се получи 1447 г. — тогава е сечена. Двайсет и четири години след завладяването и четири преди смъртта на султан Мехмед Фатих.

Отново имахме монета от времето на владетеля, отново сцената на събитията беше историческо място. Да — убийците не бяха сменили методите си. Променено беше само времето, по което се оставят жертвите — от полунощ го бяха преместили на пладне. Нищо повече. Добре — ама защо? Може би за да ни заблудят? Разбрали са, че вече се досещаме къде ще сложат следващия труп. Така че, ако досега бяхме сгрешили по отношение на всички предполагаеми места, вече трябваше по-сериозно да се замислим къде щяха да оставят поредното тяло? Това беше най-важният въпрос. И за убийците, и за нас. Бях го задал на Лейля Баркън, но той остана висящ, след като получихме главата на нещастника, чието тяло лежеше в ковчега пред нас. Погледът ми се плъзна към скромно облечения главен имам. Може би Джеваз ефенди можеше да ни даде някаква идея за това? Ако нещата са се пренесли вече в османския период, то следващото място би могло да бъде джамията на някой султан? Но преди да подхвана тази тема, трябваше добре да огледам тялото на жертвата.

С помощта на Джеваз ефенди вдигнах капака на ковчега. Пред очите ми сякаш оживя картината, която ми описа Зейнеб по телефона. Отрязаните длани на двете ръце сочеха по посока на Едирнекапъ, Адрианополската порта, а съединените една с друга във формата на стрела ръце — към „Шехзадебашъ“ 184 184 Джамия в района „Шехзаде“, в квартал „Фатих“, в европейската част на Истанбул. Построена е след смъртта на сина на султан Сюлейман Великолепни през 1543 г. от архитекта Синан и е изграждана между 1543 и 1548 г. — Б.пр. .

Там, където би трябвало да е главата, зееше празнота. Но гледката не беше толкова страшна, по-скоро — тъжна. Тялото ей така някак си трогателно лежеше в ковчега, като ствол на дърво, изгубило клоните и листата си.

— Къде ли са намерили ковчега? — запитах главния имам. — Лесно ли е да се вземе ковчег?

— Лесно, господин главен инспектор. Защо да не е? Щом кажете, че имате някой починал, всички се втурват да ви помагат — отговори той и тъжно загледа трупа. — За тия, които са извършили тоя ужас, ще е лесно — дори няма да им мигне окото да излъжат.

Не се боеше да гледа мъртвеца. Даже не трепна.

— Май не ви въздейства гледката на трупове? — запитах го аз. — Трябва да сте свикнали.

Хвана капака от противоположната страна и още преди да го наместим обратно, посочи към убития:

— Мъртвите не могат на никого да навредят, господин главен инспектор. Злото идва от живите, от хората, напуснали правия път.

Затворихме ковчега и чак тогава го попитах отново:

— Ами ако умрелите са грешни? Ако са престъпници? Ами ако онези, които са причинили смъртта им, са прави? Вижте само — отрязали са ръцете от китките. Това трябва да означава нещо?