Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— И аз не знам.

Погледът й зашари за известно време върху проклетия пакет.

— Ако го идентифицирам…

— По-лесно ще стигнем до някакъв резултат — окуражих я аз. — Най-малкото ще знаем дали нещастникът в кутията има някакво отношение към нашето разследване, или не.

Все още стоеше нерешително, но пое дълбоко въздух, сякаш да събере сили, и се надигна от фотьойла.

— Добре, ще го направя… Но моля ви, стойте до мен…

— Разбира се — усмихнах й се аз, за да я поуспокоя. — Така или иначе, не мога да изляза навън. Шегувам се. Но вие се опитайте да мислите за главата не като за част от човешко тяло, а като за експонат. Така правят докторите, извършващи аутопсии…

— Лесно е да се каже…

Въпреки думите си, се изправи с лекота и погледна в кутията. Сега вече аз трябваше да си свърша работата. Взех ножа от бюрото и започнах внимателно да разрязвам кашона, опитвайки се колкото се може по-малко да се докосвам до него. Освободих предната страна и главата се показа в целия си блясък. Само че изглеждаше като в мъгла заради найлоновия плик, в който беше поставена, и не можеха да се различат подробно чертите на лицето. Затова срязах и найлона — от горе надолу. Хванах отрязаните краища и ги разтворих настрани. Първо се видя дългият нос на жертвата, след това широкото му чело, а после и къдравите му коси. Нямаше никаква кръв, също както и при предишните трупове. А това означаваше, че главата е отрязана след смъртта на мъжа. Много фина хирургическа работа, мина ми през ума. Но разбира се, не го казах на глас. Всъщност отрязаната от тялото на нещастника глава не изглеждаше толкова страшно. Трябва да беше на някой четирийсетгодишен мъж. Застиналият поглед на тъмните му очи под плътните вежди не засенчваше по никакъв начин красотата му, нещо повече, дръзката усмивка върху устните му придаваше закачливо-весел вид, все едно се подиграваше с онези, които го гледаха.

— Това… това е Фазлъ бей — проговори стоящата отстрани до мен Лейля, сякаш страхът й я беше напуснал напълно. Сякаш гледаше физиономията на някой близък сред хорската тълпа. — Фазлъ Гюмюш.

За пръв път чувах това име, но отстъпих назад и го погледнах, все едно го познавах.

— Кой е този Фазлъ Гюмюш?

— Заместник-кметът — отвърна тя, сякаш ми казваше: „Как може да не го познавате?“. — Тоест бившият заместник-кмет. Имахме много работа с него.

— Какъв човек беше?

— Как какъв?

Беше малко чоглаво да казвам това пред подигравателно вторачения в нас поглед, но се налагаше да обясня какво точно исках да разбера:

— Ами дали е бил забъркан в някакви далавери и тъмни дела? Знаете, всичките ни жертви до един не са били света вода ненапита…

Сбърчи прекрасното си бяло чело.

— Да, беше, за съжаление, името му се споменаваше като замесен в някакви злоупотреби и корупция. В същото дело — онова, срещу Адем Йездан.

Отново се сблъсквахме с този Адем Йездан. Ако питате Лейля, този алчен бизнесмен беше виновен за всичко случващо се. От друга страна, тя неслучайно подметна тази фраза, че убитият е бил подсъдим по делото, по което е съден и този враг на историята, подвизаващ се в туристическия бизнес.

— Кое по-точно?

— Ако си спомняте, оня ден ви бях разказвала. Делото за падането на стена от една от цистерните, останали от византийската епоха… Когато загинаха петима души от строителните работници, намиращи се там по това време. Съдът ги оправда, но общото мнение беше, че и Адем Йездан, и Фазлъ Гюмюш са виновни за смъртта им. Защото това не беше обикновена злополука, падането на стената де, а саботаж на Адем Йездан, за да реализира големия си строителен проект. Но нали сме в Турция — свидетелите промениха показанията си. Прокурорите се срещнаха със съдиите — и ето ти я оправдателната присъда! Нашето Дружество за защита на Истанбул обаче опита всички законови начини да промени това и три години водихме дела. Накрая Касационният съд отмени съдебното решение. И сега делото отново е върнато за разглеждане, а нашето дружество ще се яви в съда — от една страна, като неправителствена организация ищец, а от друга — като страна по делото.

— Възможно ли е и другите жертви да са свързани с това дело?

— Не знам. Но ако проучите вещите лица по делото, може да намерите отговор на въпроса си.

Най-накрая Лейля изплю камъчето! Уж разправяше, че не знаела, но намекът й беше пределно ясен!

— Ще проверим, Лейля ханъм! Ако се наложи — ще разпитаме всеки, който е замесен по това дело.