Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Миналото е изпълнено с жестокости и ние не можем нищо да направим, но можем да спрем съвременното ни вандалство. Доколкото успяхме да разберем, убийците няма да се спрат. Какво ще кажете, Лейля ханъм, каква ще е евентуалната им следваща цел?

Тя се откъсна от историческата разходка и се съсредоточи върху въпроса ми.

— Вече не знам и аз какво да кажа, Невзат бей. — Гледаше ме някак си извинително. — Може би не съм аз човекът, когото трябва да попитате…

Щеше да продължи, но в този момент на вратата се почука три пъти.

— Кафетата ни може би са готови.

Но през вратата надзърна не прислужникът с таблата, а някакъв друг човек с картонена кутия в ръце. Явно беше куриер, както си личеше от логото върху шапката му. Погледна седящата зад бюрото си Лейля.

— Трябва да се подпишете тук.

Лейля безропотно взе листа, но очите й не се отделяха от кутията.

— От кого е пратката?

Куриерът с досада прочете надписа върху капака:

— От Мехмед Икинджи е…

— От Мехмед Икинджи ли? — учудването й беше още по-голямо. — Не, не познавам такъв човек — каза тя, подавайки подписаната хартия на човека. После отново се загледа в кашона. — Да не е някакво дарение? — обърна се тя към нас. — Понякога получаваме такива дарения от хора, които не искат да разкрият самоличността си. Произведения, откраднати преди това от двореца. Опасяват се да не си докарат някоя беля до главата и затова ги изпращат с куриер или по пощата — продължи тя, но забеляза, че човекът все още стърчи пред нея и не си тръгва. И той с любопитство се беше вторачил в кутията и не помръдваше. — Още нещо ли има? — попита го тя.

Куриерът се стресна, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.

— Не, не, готово е! Довиждане!

Щом той излезе от стаята, Лейля се върна към разговора ни отпреди малко:

— Какво щях да кажа? А, да… Може би не трябваше да питате мен. Защото не можах да предположа с точност…

Уж гледаше мен и говореше за местата, където бяха оставяни жертвите, но умът й беше в донесената от куриера пратка и нейното съдържание.

— Естествено, искам да ви помогна, но се опасявам да не ви подведа отново — каза тя, скришом поглеждайки към кутията.

— Ако искате, погледнете си първо пратката — принудих се да й предложа аз. — Сигурно сте много любопитна какво има в нея.

Бузите й леко поруменяха.

— Извинявам се, прав сте. Умът ми наистина е там.

— Защо тогава не я отворите? — попитах аз, мислейки си, че може би не й се иска да го прави пред нас. — Ако искате, ние можем да излезем…

— Не, не — протегна ръце, сякаш ни караше отново да седнем, макар че ние не бяхме помръднали от местата си. — Не е държавна тайна, най-много да е някой исторически предмет…

Наведе се от дясната страна на бюрото и отвори чекмеджето. Извади ножче и се изправи.

— Понякога от такива пакети излизат само ненужни вещи. Чайникът на баба им или някой евтин свещник, за които си мислят, че са антики — поясни тя и започна да реже прозрачната лепенка по краищата на кутията. — Веднъж ни бяха изпратили четири керамични плочки и ни бяха написали, че дядо им ги е откраднал от прочутия Багдадски кьошк, и молеха за извинение от нас и от построилия го султан Мурад. Интересното в случая бе, че изпратените керамични плочки не само нямаха нищо общо с този кьошк, но можеха да се намерят във всеки магазин за строителни материали, и то доста евтино.

Беше отрязала тиксото от всички страни и си помислихме, че ей сега ще отвори кашона, но Лейля отново се обърна към нас и продължи да разказва:

— Разправям ви това, за да не останете разочаровани, ако и този път отвътре излязат никому ненужни боклуци.

— Няма, няма — побърза да отговори Али, който също беше като омагьосан от тайнствената кутия. — Отворете я!

Лейля остави ножчето върху бюрото си и повдигна капака на кутията.

— Изглежда, е нещо чупливо, обвито е с памук — каза тя и започна бавно да го отделя.

— Дано да имате търпение — рече тя, докато хвърляше топките памук от вътрешността. В следващия миг обаче застина с вдигнати от почуда вежди: — Това пък какво е? — Опита се да извади още от памука, но онова, което видя, я спря. — Аааа! — уплашено отметна глава назад.

Ужасът в очите й обаче беше още по-огромен, отколкото в гласа й. Лицето й побеля и за миг остана сякаш без капчица кръв. Застина на мястото си с топката памук в дланта, без да може да помръдне от уплаха, нито да издаде звук. Видях как цялото й тяло се разтрепери, пръстите й се отпуснаха от само себе си и памукът полетя към пода. Хвърлих се към нея и успях да я хвана точно преди да припадне.