Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Припомних си Големия византийски дворец, който видяхме на макета в офиса на Адем Йездан, спускащ се от Синята джамия право към морето.

— Защо султан Мехмед Завоевателя е решил да направи тук този дворец? За по-голяма сигурност ли?

— Може и за това да е, но по-важното е, че навремето тук е имало акропол…

Сигурно по изражението на лицата ни разбра, че и Али, и аз самият не знаехме какво е акропол, и затова без никакво високомерие ни обясни:

— Вид религиозен и военен център. Гърците винаги избирали да изграждат акрополите на върха на някой хълм, защото били най-важната институция на града. Ако сте били в Атина, сигурно сте виждали Акропола. Атинският е един от най-старите акрополи. По времето на Византион това място тук също е било акропол. Когато римляните завладели града, не го разрушили, понеже било свещено място. Но Мехмед Завоевателя, макар и години след завладяването на града, заповядал точно тук да се изгради дворецът. Казвам години след това, понеже първият османски дворец, построен тук, е бил на мястото, където сега е Истанбулският университет. — Виждайки, че я слушаме с интерес, Лейля сключи длани върху масата и ни заразказва с по-големи подробности: — Има много прилики между Римската и Османската империя. Ако погледнем към византийския период, ще видим, че храмът „Света София“ и Големият дворец са били много близо един до друг. Даже се говори, че е имало проходи от двореца до църквата. Същото важи и за двореца „Топкапъ“ и днешната джамия „Ая София“. И в двете империи светските владетели са искали да подчертаят и духовното си господство пред народа, защото могъществото на държавата е трябвало да бъде подкрепено и от моралните ценности. Това е и причината двата центъра — политическият, или дворецът, и духовният — храмът, да са близо един до друг.

Разказаното от Лейля беше интересно, аз обаче не разбрах защо, след като е превърнал „Света София“ в джамия, Мехмед Завоевателя е изградил и още една — джамията „Фатих“, и я попитах за това.

— Защото тя е символ на завоеванието, на начина на живот на новите владетели на града. Джамията „Фатих“ не е само храм, тя е и кюллийе — един цял религиозен комплекс. Или ако щете — един друг стил на живот. В този хилядолетен и космополитен град турско-ислямската култура ще наложи своя отпечатък и ще допринесе за колорита на града. Много е добре, че сте толкова любознателен — погледна ме тя приветливо. — Де да беше всеки като вас!

— Не, не съм чак толкова всъщност — смотолевих аз.

Али така се беше отегчил, че се бе умълчал и не издаваше и звук дори.

— Както и да е — рече Лейля, посягайки към телефона. — Какво ще пиете? Какво да ви предложа — чай или кафе?

Първия чай вече бяхме изпили при Адем Йездан. Беше ни почерпил и със сухи сладки този щедър бизнесмен. И не само сладки — върху подноса бяха наредени отделно солените, отделно сладките неща, а имаше и от прекрасните кифлички, с които се славеха добрите фурни в „Султан Ахмед“. И тъй като с тези апетитни вкуснотии задоволих глада си, сега вече можех да мина и на кафе.

— Ако не ви затруднява, едно средно сладко турско кафе за мен!

— А на мен едно нескафе! — поиска си и Али, разпрострял краката си нашироко и настанил се удобно. — Да е чисто — без захар и без мляко.

Точно такова му и прилягаше — яко кафе за силен полицай като нашия! Без нищо, но силно!

Докато Лейля поръчваше на някого по телефона кафетата, Али се беше вторачил в зюмбюлите, също като мен преди малко.

— Красиви цветя!

Лейля затвори телефона, но не го разбра и попита:

— Какво? Ааа, за цветята ли говорите? — Погледна ги с любов и възхищение и добави: — И как ухаят!

Разбрах какво целеше Али и за да предотвратя вероятността да постави жената в неудобно положение, като я попита дали са от нейния любим, тутакси смених темата:

— Ако искате, да минем направо на въпроса, че нямаме много време…

Лейля скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на фотьойла.

— Добре, Невзат бей, и аз имам един въпрос. Не можахме да говорим спокойно по телефона, но сега да ви попитам — дали намерихте монета в дланта на жертвата от снощи?

— Намерихме.

— От времето на Юстиниан ли?

Поклатих утвърдително с глава.

— От времето на Юстиниан, но този път ръцете на убития не бяха разположени във формата на стрела, а разтворени на двете страни. А монетата беше в дясната му ръка.

Това, че беше променена формата на тялото, изобщо не я впечатли, само попита: