Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Щях още да продължа, но Али намръщено ме попита:

— Не ви ли писваше, шефе?

— И още как! Всяка разходка беше мъчение за мен. Но не можех да го обясня по никакъв начин на покойната ми майка. Тя беше истинска републиканка и искаше да възпита и да образова прекрасно единствения си син. У нас имаше три железни правила — да се четат книги, да се ходи на театър и да се посещават музеи. Обичах да чета, както можеш да се сетиш — полицейски романи. И театърът беше що-годе поносим, особено комедийният, но музеите — не можех да ги преглътна! Особено първия път като влязохме в музей и като ме лъхна онази тежка миризма, направо ми се догади и за малко да повърна…

— Но след това май ви е харесало — прекъсна ме Али. — Иначе нямаше да ги научите всички тези неща…

— Прав си — въздъхнах аз. — Накрая дори ги заобичах, но много късно… Чак когато вече престанахме да ходим с майка ми…

Гледаше ме с интерес, очаквайки да разбере подробностите.

— Да, Али. Случи ни се нещо лошо. Трябва да съм бил на осем години. Обикаляхме „Долма бахче“. Имаше някаква американска делегация и беше претъпкано, игла да изтървеш — няма къде да падне. Как да не се изгубя в това множество? Бях се понесъл заедно с тълпата. Когато се огледах — майка ми я нямаше наоколо. Представи си само колко се уплаших, каква паника ме обзе! Едно изгубено малко момченце… Заплаках, но беше толкова многолюдно, че никой не ме чу дори. Бях притиснат между всички тия големи хора, не можех въздух да си поема, докато накрая не припаднах. Когато се свестих, някакъв човек се опитваше да ме накара да пия вода. Горката ми майка ме държеше за ръката и угрижено ме гледаше в лицето. Беше пребледняла и цялата трепереше. След това никога вече не ме заведе в музей… След като почина, намерих дневника й. Беше написала следното: „Искам Невзат да е образован, интелигентен човек. Защото тази бедна страна има нужда от културни и знаещи хора. Но май няма да стане — жалко, че синът ни е малко вятърничаво хлапе. Палав, луд, не се интересува нито от наука, нито от изкуство. Опитах се да го насърча, но не се получи. Ако твърдо настоявам, ще стане още по-лошо. Какво да се прави, човек не може да получи всичко, което иска. Макар да е наш син, Невзат не се вълнува нито от историята като мен, нито от литературата като баща си. Не това беше мечтата ни, но може би ние сме виновни. Наша грешка е, че сме имали такива очаквания, не е задължително Невзат непременно да прилича на нас, той е съвсем различен човек, напълно независима личност. Колкото и благородна да е нашата цел, не можеш да накараш дори собственото си дете да я следва насила“. Когато четях тези редове, бях току-що постъпил в полицията. Съвсем зелен младеж, който не се боеше да се опари и вярваше, че сам може да се пребори с цялото зло на земята — казах аз и погледнах към Али, преди да продължа: — Също като теб…

Той само учудено промълви:

— Като мен ли?

— Абсолютно същият като теб — повторих аз с бащински топло чувство, като човек, който се е срещнал със своята младост. — Съвсем същият — първо стреля, после пита. Който се хвърля в епицентъра на събитията, без да изслуша и разбере за какво става дума. Който атакува заподозрените, без да изчака помощния екип. Който смята, че може да разреши и най-сложните престъпления от раз. И който точно затова често си изяжда боя и е целият в синини, и няма здраво място по себе си.

Заместникът ми избухна в смях.

— Не се смей, Али, не се смей, синко! Това не са подвизи. Аз имах късмет, поумнях, преди някой куршум да ме уцели фатално, но с теб какво и как ще се случи — това не се знае!

— Не се безпокойте, с божията воля нищо няма да ми се случи! — отвърна Али със своята непоклатима самоувереност.

— По-добре да се замислиш повечко, отколкото да се уповаваш на Бога!

— Карай да върви — прекъсна ме нашият палавник, — нали говорехме за вас, интересно ми е какво стана после?

— Какво да стане? Взех да се замислям чак след като изгубих майка си. Трябва да ми бе останало малко от сивото вещество в черепа, понеже добре запомних написаното от нея. Чувствах и някакво угризение на съвестта. Но както и да е… След като прочетох дневника й, сам започнах да ходя по музеите. Отначало в памет на майка ми. Също като нея стоях и дълго гледах статуите, иконите, керамичните плочи, дърворезбите, ръкописните книги, калиграфските образци, изписани от талантливите майстори, картините, миниатюрите, ебру изкуството. Дори без да разбирах какво точно представляват. Гледах ги с часове. Но постепенно започнах да научавам много неща — макар и без да съм вниквал в тях, макар и повърхностно и по аматьорски… Странна работа, Али, никога не ми е минавало през ума, че така ще се случи, но взе да ми харесва да научавам. Обикнах дори и онази миризма на музеите, която по-рано ме отвращаваше. След това започнах да чета и книги, абонирах се също като майка ми за исторически списания, правех обиколки като другите туристи с професионални екскурзоводи, дори ходих да изслушам няколко лекции. Сега не мога да го правя толкова често както преди, но пенсионирам ли се — ще отделям повечко време за това.