Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Погледът ми спря вляво върху църквата „Ая Ирини“. Пред нея беше спряла някаква камионетка. Четирима души се опитваха с помощта на кран да свалят огромно пиано. От няколко дни знаех, че ще има някакъв голям концерт. Успях да се промъкна малко по-напред и от пролуката вдясно в лицето ме удари свеж прохладен вятър. Духаше чак от Черно море и все още носеше следите на яростната буря, развихрила се само преди няколко часа. От все още мокрите клони на чинарите, извисяващи се от двете страни на пътя, върху нас прокапаха тежки дъждовни капки. Сред тълпата туристи се разнесоха викове на най-различни езици. Сетих се за чуждите посланици от времето на Османската империя, които са оставяли тук конете си, преди да влязат на аудиенция при султана. Особено чувство се надигаше у човека, стъпил на този площад, свидетел на изпълнената с толкова премеждия четиривековна история на тази голяма държава. Някъде бях чел, че тук, на този площад, са се събрали двайсет и пет хиляди души, за да изпратят в последния му земен път султан Мехмед Завоевателя. Сигурно можеше и повече народ да побере. Потънах в един свят, изпълнен с гръмогласните викове на площада, между вековните дървета, сплитащи клони високо в небето, и обграждащите града крепостни стени… От него ме извади един доста грубоват глас:

— Чакай малко, братко!

Обърнах се и видях как един кривонос служител на охраната спря заместника ми Али, сочейки подалата се изпод коженото му яке берета, затъкната в колана на панталона му.

— Не може да влезете тук с оръжие.

Неочаквано за мен Али постъпи зряло и разумно:

— Полиция… ние сме полицаи, братко!

Но охранителят, на когото очевидно не се бяхме харесали, беше настоятелен:

— Служебните ви карти, може ли да видя документите ви?

Али беше започнал да ме гледа така, сякаш искаше да ми каже: „Що не взема да му покажа нещо друго на тоя?“. Аз обаче се направих, че не забелязвам, и извадих картата си да я види охраната:

— Невзат, главен инспектор Невзат.

Като ме гледаше как се държах, и Али се усети как трябваше да постъпи в този случай, извади своята карта и я протегна чак под кривия нос на охранителя, който май вече се беше поуспокоил.

— Добре, какво правите тук?

Заместникът ми направо щеше да избухне! Но аз отговорих, без да се впечатлявам от това:

— Ще разговаряме с директорката на музея.

— С коя от тях?

Тоя или беше станал накриво, или си търсеше белята! Нашият повече не можа да се сдържи:

— Как с коя? Колко директорки имате тука бе, бате?

Обаче и охранителят не приличаше на човек, който лесно ще се даде:

— Имаме трима директори — на висок тон каза той, също толкова силен като на Али. — Вие с кого искате да се срещнете?

— С Лейля ханъм. С госпожа Лейля Баркън имаме среща.

— А, добре тогава! — отвърна той и посочи към входната врата между двете кули. — Трябва да минете през Баб-юс Селям 174 174 Втората порта в двореца „Топкапъ“. Била е изградена по времето на султан Мехмед Фатих, а двете кули отстрани на портата са издигнати при султан Сюлейман Законодателя. — Б.пр. .

Ако останеше на мен, щях да подмина това, но Али или не разбра, или се направи на неразбрал.

— Моля?

— Баб-юс Селям.

Най-сетне, изглежда, му падна сгоден случай да насоли нещастника:

— Какъв бас, какъв бус, синко? Тук да не ти е някакъв Арабис-тан! Я говори на турски!

Лицето на оня почервеня цялото, но и той не отстъпи:

— Аз какво да правя, като й е такова името…

Охранителят беше прав, но Али си беше наумил да го скастри.

— Да му се не видяло и на името! Няма ли някакво обяснение на турски?

Човекът преглътна и започна да пелтечи:

— Ами казват й още и Средната порта…

— Тогава да ни беше казал „Средната“… Какви ни ги плещиш само тия арабизми и персизми!

— Моля ви, не ме разбирайте погрешно…

— Няма да имаше какво да разбираме, ако ни говореше на турски…

— Ей натам е! — закаканиза охранителят. — Средната порта, значи. Като влезете през нея, и ще излезете в един двор, оттам нататък има една пътека с дървета от двете страни — хващате я и вървите по нея. Стигате до Баб-ъ Са… де… Главната порта де — поправи се охранителят, като видя смръщените вежди на Али. — Порта, която свързва външния с вътрешния двор на двореца… Като минете оттам — и влизате в двора на Ендеруна 175 175 Ендерун — училището, където са се подготвяли младежи, за да заемат висши постове в управлението на османската държава. — Б.пр. … Ще питате за директорския кабинет и ще ви го покажат…