Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Благодаря ти, юнако — рече Али, оправяйки с ръка поразместилата се униформа на охраната. — Благодаря, но от сега нататък бъди по-внимателен, когато разговаряш с полицаи. Аз съм с благ характер, но ако дойде някой опак човек, набързо ще ти изправи гърбавия нос…

Вече бе пресолил манджата, затова му казах малко назидателно:

— Хайде, Али, Лейля ханъм ни чака вече…

Докато вървяхме из великолепния дворец на османските султани, охранителят ни следваше с поглед, без да може и думичка да продума след случката.

Между двете кули, извисяващи се като остри копия към небосвода, пред Баб-юс Селям, чийто крила от ковано желязо бяха отворени докрай, цареше пълно стълпотворение. Не само не можехме да влезем в музея, но дори не можехме да покажем полицейските си значки на служителя да ни пропусне и бяхме принудени да си пробиваме път през плътната разноезична тълпа. Както можете да предположите, Али много преди мен беше успял да стигне до двамата служители, стърчащи до бариерата пред касите за билети, докато аз, събрал всички сили, едва се придвижвах между бурно вълнуващото се международно гъмжило, промушвайки се между някакъв червенобрад англичанин и жена му, покрай някаква арабка с черна бурка и събаряйки колониалната шапка от главата на смаян японец, най-сетне стигнах до бариерата, плувнал целият в пот.

— Какво е това тук бе? Всеки ден ли е това чудо? — не издържах да не възкликна на глас.

Служителят, чието лице беше сякаш от векове застинало в маската на безкрайната досада, посочи към рентгеновите апарати и заобяснява:

— Като се развалят тия пущини — и тук става ад! Не разбираме, имало някаква техническа повреда. Още от вчера, но не са я отстранили още. И трябва да ги проверяваме един по един — отвърна той, вдигайки във въздуха детектора, който държеше в ръката си. — Естествено, това става доста по-бавно и се струпват огромни опашки… Всъщност всеки ден си е така, само във вторниците можем да си поемем малко дъх, когато музеят не работи. Дворецът не може да поема вече толкова народ. Жалко и за посетителите, и за нас, но най-много — за двореца. Ръководството на музея трябва да намери някакво решение.

Оставихме жалващия се служител сам да се бори с тълпата туристи и влязохме през Баб-юс Селям в средния двор, широчък площад, който внушаваше някакво особено усещане за покой може би заради извисилите се стройни кипариси и редицата правилни арки. Отляво бяха султанските обори, над нас — Кулата на правосъдието и Височайшият имперски съвет — Диван-ъ Хумаюн, а също и харемските сгради. Отдясно бяха кухните, залите, в които се съхраняваха сребърните предмети в двореца и скъпите порцелани. Зад нас бяха останали Баб-ъ Саде и помещенията, където бяха изложени дворцовите файтони 176 176 Трите страни на двореца „Топкапъ“ са заобиколени от море. Към морето са изградени дворцови стени, а на сушата обсадни стени, дълги 1400 метра, наречени „Сур-и Султани“. Построен на площ от 700 000 кв.м., дворецът се състои от три основни части — бирун, ендерун и харем. — Б.пр. . Али за миг колебливо се поспря, чудейки се по коя от петте пътеки да продължи, но скоро се ориентира и преди да се обадя, хвана вярната посока.

— Браво, Али, от самото начало намери царския път — пошегувах се аз.

— Кой е той?

— Ами царският път, или пътят на падишаха се простира от Баб-юс Селям до Баб-ъ Саде — отговорих му, придавайки си многозначителен вид. — Да не би да трябваше да кажа „пътят, простиращ се от Портата за приветствие до Средната порта“? Нали трябваше да говорим на турски?

Али се засмя широко.

— Не бе, шефе, не обръщайте внимание какво разправях на оня идиот, аз само исках да го попритисна. Разбира се, ще използваме онези имена, с които предците ни са нарекли нещата. Но и турският трябва да се знае, аз самият нищо не разбирам от арабски.

Млъкна за миг и после ме попита:

— А вие откъде знаете всичко това?

— Нали и по-рано съм ти казвал — от майка ми — заобяснявах аз, докато вървяхме по пътеката между кипарисите. — Ако се интересувам малко от малко от историята — то ми е от нея. На нея го дължа това.

Заместникът ми продължи да ме разпитва, опитвайки се да върви в крачка с мен:

— А тя, майка ви, историчка ли е била?

— За такава се смята, всъщност беше учителка по история. Знаеш, че баща ми пък беше учител по литература. Запознали се в училището. Както и да е… Майка ми беше учителка, но не си вършеше работата само формално, ден да мине, друг да дойде, ами беше идеалистка, посветена на професията си. Интересуваше се от всичко — четеше списания, книги, посещаваше лекции, правеше всичко възможно, за да накара учениците си да заобичат историята. Естествено — и мен не оставяше на мира. Още от малък ме развеждаше по всички музеи в Истанбул, за които можеш да се сетиш. И тук сме идвали стотина пъти. В „Долма бахче“, в двореца „Бейлербей“ 177 177 Изграден е през 60-те години на ХІХ в. в необароков стил от прочутата фамилия архитекти Балян. Разположен е в азиатската част на Босфора. — Б.пр. , в „Ая София“, водила ме е в Цистерната на базиликата, във Влахернския дворец, в музея „Карийе“ 178 178 Църквата „Христос Спасителят в Хора“, известна днес като музея „Карийе“, съхраняващ изумителни мозайки и стенописи от ХІV в. — Б.пр. …