Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Извинете — казах аз и станах от мястото си.

Отдалечих се на достатъчно разстояние от любопитните погледи на присъстващите и спрях до стъклената етажерка. Първото, което ми направи впечатление, като вдигнах телефона, беше развълнуваният глас на Зейнеб.

— Ало? Господин главен инспектор… Открихме важни данни.

— Така ли? Какви са?

— Изолирахме пръстовите отпечатъци. И открихме отпечатъците на Намък Караман и Лейля Баркън.

Не можех да разбера за какво ми говореше.

— Къде ги открихте?

— По рамките… По рамките на гравюрите в дома на Недждет Денизел. Там има техните отпечатъци. Понеже са се насложили, не можахме да установим чии са…

— И?

— Два от отпечатъците са на Намък и на Лейля.

Обърнах се и погледнах Адем. Седеше целият напрегнат. Дали пък онова, което беше казал за Намък, не беше истина?

— Сигурна ли си? Да не направим някоя грешка? — продължих разговора със Зейнеб.

— Не, шефе! Пръстовите отпечатъци бяха сравнени. Върху рамките са отпечатъците на тези двамата.

Ако не беше напълно сигурна, нямаше да говори толкова категорично.

— Има и още нещо — продължи Зейнеб. — Има бял микробус „Фолксваген“, регистриран на името на Намък Караман. Използват го за нуждите на Дружеството за защита на Истанбул. Да разнасят материали по време на акциите си. Полицията многократно го е задържала.

Погледът ми се плъзна към замъглените прозорци зад завесите в цвят шампанско. Капките дъжд, блъскащи се по стъклата, се разбиваха на дребни пръски и се стичаха надолу на тънки струйки. Дъждът навън беше вече поутихнал, но все още в стаята се чуваха ударите на капките. Казаното от Зейнеб можеше изцяло да промени хода на разследването. Пак ли се връщахме в самото начало, там, откъдето бяхме тръгнали? Не трябваше обаче да се вземат прибързани решения, срещата ни с Лейля сега стана още по-важна.

— Разбрах, Зейнеб! Следобед ние ще бъдем в управлението. Ти продължавай да си вършиш работата и ще говорим, като дойдем — добавих аз, преди да затворя телефона.

След това се върнах до масата. Али ме гледаше зорко. По промяната на израза върху лицето ми разбра, че имам важна новина. Макар мислите ми да бяха абсолютно объркани, все пак ми се искаше да му кажа нещо:

— Май дъждът отслабва, Али. До обяд ще грейне и слънце.

Още преди да съм свършил, Теодора повтори подир мен:

— Дъждът отслабва… До обяд ще грейне слънце.

Блесналото иззад тъмните облаци слънце ласкаво ни се усмихна в мига, в който стигнахме до Баб-ъ Хумаюн, най-външната порта на двореца „Топкапъ“, откъдето стотици години е бил управляван светът.

Преди петнайсетина минути се бяхме разделили с Адем Йездан, непрестанно повтарящ, че убиецът е Намък. Изглежда, това не бяха съвсем празни приказки, защото убедително изтъкваше някаква логична причина той да е убил Недждет и останалите жертви. Ако Зейнеб не ми се беше обадила, щях да омаловажа тези негови твърдения, но след това с още по-голямо внимание слушах този интересен бизнесмен. Остави ме мен, но и моят помощник Али, който се палеше на всяка дума и се хвърляше в разгорещени спорове, не намери какво толкова да му възрази. Веднага щом се разделихме с Адем, разказах на помощника ми за разговора със Зейнеб и това доста го обърка. Вече не знаехме кого трябваше да обвиним, всяка пътечка, по която тръгвахме, се превръщаше в задънена улица; всяка следа се късаше още в ръцете ни. Ето в такава безпътица стигнахме до двореца „Топкапъ“, където работеше Лейля Баркън.

Оставихме колата си на открития паркинг под чешмата на Ахмед ІІІ, украсена с прекрасни керамики и изящни мраморни барелефи, с уникални калиграфски надписи, лалета, зюмбюли, мотиви с рози, целите в позлата, и се запътихме към Имперската порта — Баб-ъ Хумаюн. Докато минавахме покрай прекрасната чешма, Али, без да забележи, попадна между фотоапарата на една млада туристка и историческия паметник. Но тя не се ядоса ни най-малко. Даже, ако не ме лъжеха уморените очи, по погледа й пролича, че го хареса нашия хаймана. Ала той вече беше забелязал, че е влязъл в кадъра, и тутакси се отдръпна.

— Sorry — извини й се той на доста добър английски, но сключените му вежди, подобни на врати, които никога нямаше да се отворят, както винаги придаваха на лицето му неприветлив вид. Слава богу, на младата жена май много не й пукаше от това и жизнерадостна усмивка се разля върху лицето й:

— Don’t worry, I can take another one.