Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Не мисля, че разпалилият спора Али искаше да каже точно това. Но бяхме докарали Адем до онова състояние, до което искахме.

— Защо казахте това? — намесих се аз. — Какво искате да кажете?

— Какво искам да кажа ли, господин главен инспектор! Онзи човек, който е убил Недждет, ги говори същите тези измислици всеки път като се срещнем! Без да признава историците или техните хроники!

Дори не знаеше какво ни бе казал! Беше назовал личността на човека, който ни трябваше.

— И кой е човекът, убил Недждет?

Взе да ни гледа странно, все едно ни казваше: „Как може да не знаете кой?“.

— Кой ще да е — Намък. Онзи бивш левичар, който се смята за доктор… Председателят на онова разбойническо дружество.

Гласът му беше започнал да потреперва. Нямаше как да не го забележа. И ръцете му, с които енергично жестикулираше, докато говореше — и те бяха започнали да треперят. Хладнокръвието му, изглеждащо също толкова непробиваемо, колкото Константинополските стени, се беше стопило от резките думи на Али.

— Кой друг да бъде? Хем се отърва от човека, отнел му любимата, хем си отмъсти на мен, хем изпълни повелите на измислената си идеология…

— Момент, момент! — накарах го да замълчи аз. — Кой чия любима е отнел?

Дълбоко пое въздух, опитвайки да се успокои, но не му беше толкова лесно. Заговори пак, събрал ръцете си върху масата:

— Лейля Баркън напоследък пак беше започнала да се интересува от Недждет… — Това вече беше интересно! Казваше точно обратното на онова, което бях чул от самата нея. — Преди около два месеца Лейля и оня маниак се скарали.

— А, не бива така да говорите и да наричате човека маниак — смъмри го Али.

Търпението на Адем се беше изчерпало, но той знаеше как да прикрие и това.

— Ще ме прощавате, но аз обичах Недждет като роден брат! Щом чух за случилото се, исках веднага да си дойда, но имах толкова много работа… Даже щяхме да ходим при дъщеря ни в Лондон с жената, но като се случи това, нея я изпратих направо от Москва за там, а аз се върнах единствено заради това престъпление, за да бъде изпратен в затвора убиецът на Недждет. Да си намери заслуженото наказание негодникът Намък…

Придадох си израз на дълбоко съмняващ се човек.

— До каква степен сте сигурен, че Намък е убиецът?

— Сигурен съм, защото Лейля щеше да го напусне. А той смяташе Недждет за виновен в това.

— Че защо Лейля да напуска Намък?

— Как защо? Заради крайните възгледи на тоя анархист, дето уж бил доктор… Преди шест месеца беше назначено новото ръководство на музея „Топкапъ“. А Лейля Баркън имала разногласия с новоназначените служители. И тоя Намък непрекъснато й оказвал натиск да напусне. Лейля, която и без това се съсипвала от нерви на работното си място, му казала да не я притиска и се скарали. Но ако питате мен — Лейля вече не го понасяла този мъж. И точно тогава отново се сближили с Недждет. Лейля дори останала една нощ при него. Ще речете — мъжки хвалби, може и да си го е измислил това, но аз го видях със собствените си очи. Оная сутрин много рано се отбих у Недждет и Лейля ми отвори вратата, облечена в пижамата му. И самият Недждет беше доста обнадежден. За никого не е тайна, че той още обичаше бившата си жена. Даже беше започнал да прави планове за бъдещето, казваше, че ще вземе Лейля в екипа си. Но каквото имало да става — стана. Лейля набързо и необмислено се върна при оня бивш терорист. — След като го нарече „терорист“, бързичко погледна с крайчеца на окото си към Али, но като не последва реакция от негова страна, ядосано продължи да разказва: — Нещастният Недждет дни наред тичаше подир Лейля. Обаче всеки път Намък му се изпречваше на пътя. И най-накрая го уби, нещастния човечец…

— Добре де, защо да го прави? — попитах го отново аз, облегнал се докрай в креслото и гледайки Адем право в очите. — Ако, както казвате, е от ревност, нали Лейля все пак отново се е върнала при него… И доколкото Лейля ми е разказвала, прекалил е не Намък, а покойният Недждет… Нищо хубаво не чух от Лейля Баркън за бившия й съпруг…

— Страхува се — повиши тон Адем. — Ако не се беше върнала при Намък, той и нея можеше да убие!

Представих си доктора левичар. Беше се срещнал със смъртта и може би се беше уплашил в този миг, но не се беше изметнал, беше останал верен на каузата си човек… Самоуверен, вярващ в ценностите си, готов дори да ни се присмее при случай. Не, Намък не беше човек, способен да убие любимата си, нито дори да я нарани. Познавах такива хора. По много въпроси може да не мислеха правилно, може да не бяха достатъчно толерантни и да вярваха в правотата единствено на своите собствени идеи, но не биха навредили на някой близък и скъп човек. Не, не мисля, че той е убиецът. Вярно, не можеш да отгатнеш докъде може да докара някого животът, и все пак Намък и такива като него надали биха причинили и най-малката вреда на някого, когото обичаха. Даже и да допуснем, че го е извършил, защо му е било обаче да убива останалите три жертви? Тъкмо щях да кажа това на глас, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах — беше Зейнеб.