Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

И тъй като нашият дивак продължаваше да я гледа със същото изражение и без да обели дума, тя учтиво му посочи пътеката и го подкани да мине пръв:

— You go ahead.

— Thanks — отвърна безизразно недодяланият ми помощник и ускори крачка, докато минаваше между красивото момиче и чудесно украсената османска чешма. Разбира се, аз го последвах, но той едва след още няколко крачки забеляза многозначителното ми изражение. Разтревожено се огледа наоколо:

— Какво има, шефе? Какво става?

Да му се не видяло, тъкмо понечих да се усмихна на жената, да я заговоря — и телефонът ми се раззвъня. Беше Евгения. От вчера не бяхме говорили с нея. Всъщност обаждаше ми се всеки ден, но в крайна сметка и тя се беше притеснила, а аз не се бях сетил да й звънна.

— Ало, Евгения — обадих се аз, а калпазанинът Али забеляза, че се паникьосах, и ухилено ме изгледа. Без да му обръщам капка внимание, продължих разговора си с Евгения. — Ало, Евгения, и аз мислех да те потърся…

— Лъжец! — леко глезено ми отвърна тя. — Дори не ти е минало през ума!

— Не, кълна ти се, още сутринта говорих с Демир…

— Какво си говорил?

— Напомних му за утрешната вечеря. Казах му да не закъснява, че ти ще се притесниш много.

— А ти?

— Какво аз?

— А ти ще можеш ли да дойдеш навреме?

Не знаех, зависеше от разследването, ако излезеше нещо ново, може и изобщо да не успеех да отида, но не можех да й кажа това.

— Разбира се — отвърнах колкото се може по-убедено аз, — разбира се, че ще дойда, не се безпокой, отрано ще съм заседнал на масата.

— Бъди точен, моля те! — Гласът й прозвуча като молба. — Специално ти звъня един ден по-рано и много те моля — не закъснявай утре. Всъщност и ти си домакин. Да не се изложим нещо…

— Дадено! Има ли нещо, което да донеса на идване?

— Ти само ела — това е достатъчно. Нищо друго не ми трябва!

Нямаше нито укор, нито сърдити нотки в гласа й. Почувствах се щастлив. Май наистина обичах тази жена!

— Ще бъда там преди всички останали! — Вдигнах глава и видях как нашият нехранимайко ме гледаше със същите закачливи пламъчета в очите, както преди малко. Трябваше да затварям вече. — Добре тогава, ще се видим утре вечер!

— Добре, грижи се за себе си, Невзат! Пази се, обещаваш, нали?

— Дадено, Евгения, и ти внимавай, скъпа!

Още преди да затворя телефона и да го мушна в джоба, Али мина направо на темата:

— Евгения е много добър човек. Как ни посрещна последния път като ходихме в „Татавла“! И много ви обича… Все едно ви е… съпруга.

Опаааа! След Демир и Йекта и този ме подхвана! Ядосано се обърнах и щях да му напомня, че това не е негова работа, но искреността в топлите му черни очи ме накара да спра… не, нито се майтапеше, нито се правеше на отворен… напротив, явно беше съвсем добронамерен.

— Да, добра е — отвърнах аз, опитвайки се да скрия напрежението в гласа си. — Много добър човек е тя!

Но без да искам, думите ми прозвучаха малко серт.

— Ако съм сбъркал нещо — моля да ме извините, шефе! — Не, слава богу, не беше се засегнал, а само се беше засрамил. — Май се разбъбрих повечко… отколкото би трябвало.

— Не бе, Али, не си! — прегърнах го през рамото. — Знам, че го каза за мое добро. Но нали знаеш, че тези неща не са прости…

Въздъхна, сякаш не аз, а самият той беше в безизходица.

— Тези неща винаги са трудни, шефе!

— А, не, не, Али, невинаги! То ние самите малко повечко ги усложняваме.

Гледаше ме с желанието да ме разбере по-добре.

— Да, ние си ги правим трудни! — повторих аз и щях за малко да добавя „Като теб и Зейнеб“, но се отказах. — Щеше да е по-добре да не става така, но… винаги го правим… Карай! Все ще се нареди някак си! Хайде, да вървим и да поговорим сега с онази жена…

Повече не заговорихме за това. С бързи крачки минахме покрай Баб-ъ Хумаюн и стигнахме до „Алай Мейданъ“ 173 173 Дворът, в който се влиза през Баб-ъ Хумаюн, или Имперската порта, и където са разположени вторите по значимост за управлението сгради, символизиращи връзката дворец–град–държава. Народът е бил допускан в определени дни в това пространство на двореца. Само тук дворцовите служители са могли да влизат с конете си. Оттук е преминавала и султанската процесия при различни чествания — начало на поход, петъчни приветствия, процесии на посланици, процесии на майката на султана и др. — Б.пр. . Но още щом стъпихме на този прочут площад — и забавихме крачка. Пътят до втората врата беше същинско стълпотворение. То не бяха испанци, германци, японци, американци — целият свят сякаш се беше изсипал тук! И ние трудно си проправяхме път през тази пъстра тълпа с камери в ръцете или на вратовете си. Несъмнено най-интересните бяха гидовете — всеки един носеше националното знаме на групата, която водеше, и непрестанно се озърташе наоколо като петел в курник, страхуващ се да не изгуби кокошките си. Само и само да успее да опази хората, за които беше отговорен. Съдейки обаче по изписалата се досада по лицата им, човек можеше да заключи, че много-много не успяваха.