Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Дишайте дълбоко! — казах й аз, докато я слагах да седне обратно във фотьойла.

Тя ме чу и с трепереща ръка посочи към кутията:

— Там… там…

Помощникът ми реагира преди мен и се втурна към бюрото й. Щом погледна вътре — и отметна глава като ударен. Лицето му се изкриви в гримаса.

— Ай сиктир, к’во е това бе?

Когато тялото на Али се отмести, в прозрачния найлон видях срещу себе си блестящи къдрави коси на черни завити букли, изпъкнало чело и въздълъг нос. Макар и преди да бях виждал доста подобни неща, стомахът ми се сви и усетих, че ми се повдигна, сигурно нямаше да припадна, но за всеки случай се хванах за ръба на масата. Да, това в картонената кутия беше човешка глава. Сложена в найлонов плик, обвита с памук и изпратена на Лейля Баркън. И макар да беше побеляла, си изглеждаше съвсем като жива, а не като антично произведение на изкуството.

Нямаше никакво съмнение, че тази глава принадлежеше на нов труп, оставен най-малко преди четирийсет и осем часа от нашите убийци. Най-неочаквано бяха променили стратегията си и бяха пренесли среднощните си ритуали посред бял ден. Дали това имаше някакъв особен смисъл, или просто се опитваха да ни объркат?

Изпратих Али подир куриера и казах на полуприпадналата в стола си Лейля, мъчеща се да преодолее шока, да се обади на прислужника и да отмени кафетата. Тя веднага го стори. Поисках ключовете от кабинета й и тя ми ги подаде, без да попита нищо. Заключих стаята отвътре — нямах никакво намерение случилото се да се разчуе из целия музей и всички служители да ни се струпат на главата. Директорката му беше започнала вече да се окопитва — дори по-бързо, отколкото бях очаквал. Помислих си, че всичко случващо се бе част от някакъв предварителен план. Служителят на входа при Баб-юс Селям беше казал, че рентгенът от два дни е повреден и не работи. Ако си беше наред, веднага щеше да покаже съдържанието на кашона — отрязаната човешка глава, и така тя никога нямаше да попадне у директорката, с която бяхме заедно в този момент, нито щяхме да станем свидетели на преживения от нея шок. За да се случи това, извършителите предварително са били сигурни, че рентгенът не работи. А това означаваше едно — че убийците знаеха всичко, което се случваше тук. Тоест можеше да е седящата срещу мен директорка или някой друг служител в музея. Освен това само един човек знаеше, че ще дойдем по това време — самата Лейля Баркън. Сутринта ми се беше обадила по телефона и лично ме бе поканила на срещата. От друга страна обаче — за какво й беше да го прави? Нямаше защо да разсъждавам дълго, за да намеря отговора на този въпрос — ако, както твърдеше Адем Йездан, извършителят е Намък, а съучастничката му — Лейля, сигурно бяха усетили, че постепенно обръчът около тях се затяга. Най-малкото знаеха, че охранителят на „Конаците на Ая София“ ги е видял снощи в белия микробус. От друга страна, може да са предположили, че ще разговаряме и с Адем Йездан, и естествено, да са се досетили какво щеше да ни каже този печен бизнесмен. За да премахнат всички тези съмнения, на тях им е трябвало да направят някакво показно, като например да изпратят на Лейля отрязана глава в картонена кутия. При това — пред нашите очи. Така че всичките тези припадъци на директорката отпреди малко може да са парекселанс театър. Погледнах я в лицето с намерението да разбера дали е така наистина. Но тя ме разбра погрешно, или пък беше невероятно добра актриса!

— Не се притеснявайте, Невзат бей, добре съм… Наистина съм добре!

Какво друго можех да направя, освен да се престоря, че съм й повярвал!

— Да, изглеждате по-добре. Радвам се, че се оправяте — казах аз и погледнах към кашончето. — Ще поискам нещо доста трудно от вас…

— Какво?

— Да погледнете главата в кутията…

Преглътна, точно както трябваше да се очаква, че ще направи, и положи уплашена гримаса върху лицето си, но аз не й позволих да отклони това, за което я бях помолил.

— Много ще ни помогнете, ако можете да идентифицирате кой е, и по този начин да разберем дали има връзка с другите жертви…

— Значи… значи, тази глава е продължение на предишните убийства? — почти запелтечи тя.

Вместо да обсъждам моите предположения с нея, по-скоро исках да разбера нейните.

— Не мога да знам… Но трябва да има някакъв смисъл в това, че са я пратили до вас… Не е ли така? Как мислите?

Отмести поглед от мен и страхливо заоглежда кутията.