Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Дядо Яни е починал — изрече той със сълзи в очите, които дори не се опитваше да скрие. — Намерили го у тях… Цяла седмица, как бил умрял, но никой не забелязал. Не остана нито комшулук, нито човещина в тоя шибан свят! Ще пукнем по домовете си, ще се вмиришем и никой няма и да разбере…

— Не говори така бе, Айхан! — сви вежди Ариф уста, изтривайки с ръка капките чай върху буйните си мустаци. — Тук пак сме си добре! Има някои квартали в Истанбул, където хората не знаят дори името на съседа си. Дядо Яни живееше сам и затова хората не са забелязали, че е умрял… Иначе нямаше да го оставят така трупът му да се разлага вкъщи…

Познавах дядо Яни. Преди да преместят корабостроителницата в Пендик, той имаше леярна в „Балат“. Играехме на топка в градината на попа точно до нея. Ожаднеехме ли — пиехме от неговата чешма в леярницата. Нито веднъж не ни се скара. Години наред влизахме и излизахме в работилницата му, но той нито веднъж не ни каза и думичка.

Дядо Яни не беше се женил. Приказваха, че бил хомосексуалист, но дали беше клюка, или истина — не се разбра.

— Светла му памет! — обадих се и аз, утешително докосвайки бръснаря Айхан по ръката. — Добър човек беше.

— Аллах да му дари покой! — прошепна и Ариф уста. — Беше много по-почтен от всички тия мошеници, дето се бият по гърдите, че са мюсюлмани. Мир на праха му! 143 143 В оригинала е употребен изразът „Да е много пръстта над гроба му!“, който се използва още от османско време при смърт на немюсюлмани. — Б.пр.

Оставих ги да скърбят и да роптаят срещу нравите на времето и тръгнах към моята бричка. Тъкмо да отключа вратата, и над мен прозвуча един много познат глас:

— Добрутро! К’во правиш тука?

Обърнах се и видях Йекта. И той изглеждаше уморен, също като мен. Сигурно са продължили да пият с Демир и след като бяхме си тръгнали.

— Добро утро, Йекта! Отбих се да закуся при Ариф уста.

Кестенявите му вежди се надигнаха застрашително.

— Е, сега вече ти се обидих!

— Защо? За какво? Какво се е случило?

— От това какво повече да стане! Ние сме на две крачки, а ти закусваш при Ариф уста!

— Братко, едва снощи се разделихме! — усмихнах се аз и го тупнах по рамото.

Но сърдитото изражение не слизаше от лицето на Йекта.

— Да не ти писнахме? По-рано всеки ден бяхме заедно.

Всъщност това му недоволство ме зарадва — значи, все още ги беше грижа за мен!

— Не бе, нищо такова не съм казал! Не исках да ви притеснявам…

Моментално ме прекъсна:

— Щял да ни притеснява… само му гледай приказката! Извинението ти е по-лошо от вината…

Вече не знаех какво да кажа. Чаках да ме нахока, но моят стар приятел само се позасмя:

— Хвана се, а!

— Да бе, хванах се! Бог да те поживи!

Захилено посочи към колата ми:

— Хайде да вървим!

— Чакай малко! Къде ще ходим? Аз имам работа.

— Я зарежи тая работа! Ако закъснееш един час, няма да се свърши светът я! — Стана сериозен и продължи: — Аз невинаги се шегувам, Невзат! Наистина, защо не идваш сутрин да закусваме заедно? Аз и Демир сме двама самотници, ти също… Макар че вече имаш Евгения — многозначително произнесе той.

— Не затова бе, Йекта! Де да знам, не съм се сещал. Даже не знаех, че всяка сутрин се събирате на закуска.

Сега вече наистина изглеждаше сърдит.

— Не си питал, че да знаеш! Хайде, хайде, качвай се на колата! — продължи той и без да изчака отговора ми, ме потупа дружески по гърба, но уцели точно удареното ми място.

— Ох, чакай бе, Йекта!

— Какво има?

— Нищо особено, снощи яко ме праснаха по гърба точно там, където ме тупна!

— Извинявай, не знаех — засрами се този път той и загрижено ме изгледа. — Добре де, кога стана това? Като си тръгнахте от нас, минаваше полунощ?

— Призори стана…

— Призори ли? — погледна ме с любопитство Йекта. — И вечер ли си по служба?

— Какво да се прави? Такава ни е работата.

— Пак ли някое убийство?

— Какво друго? — въздъхнах аз. Ако тръгнех да му разказвам — щеше да ме изслуша, но нямах нищо хубаво за казване. — Карай да върви! Само кажи накъде отиваме.

— Как накъде? — наведе се над дясната врата на моята пенсионерка. — Към Демир!

Погледнах часовника си — беше девет без малко. Наистина трябваше да съм в управлението по това време. Но бях любопитен да разбера и впечатленията им от снощи — какво мислеха за Евгения моите приятели… То и без това Али и Зейнеб току-що започваха работа.

— Добре бе! Хайде да вървим! — отговорих му аз развълнувано, също както когато бягахме от училище, за да ритаме топка, с безгрижната безотговорност на един непослушен хлапак.