Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Къде оставихте пикапа? — попитах аз продължаващата да стърчи права Зейнеб. — Никой няма да го докосне, нали?

— Не, няма, шефе! — с дрезгав от умората глас отговори тя. — Закарахме го в двора на управлението. А ключовете са в мен.

— Добре, без никой да забележи, оставете и този нож на същото място, откъдето го взехме.

— Дадено, шефе! — каза тя и на съсипаното й от умора лице просветна едно палаво изражение: — А първата ни работа сутринта ще е да вземем разрешение да изследваме и ножа, и пикапа отвътре. Щом го вземем — и екипът ще започне работа… — Замълча и пое дълбоко дъх. — Изглежда, ще е доста трудна тази работа. Задната част на пикапа е цялата в кръв, по всяка вероятност — от закланите животни. Ще трябва да търсим човешка кръв сред цялото това море от животинска кръв.

— Имаме ли друга възможност, Зейнеб? — разперих ръце аз и станах от масата. — Може доказателствата за разкриване на случая наистина да се крият в локвата кръв вътре в пикапа.

Али изтълкува думите ми като един вид признание, че все още не съм изключил възможността Йомер да е убиецът, и на лицето му също се изписа задоволство. Но аз се направих, че не съм забелязал нищо, и продължих да говоря на Зейнеб:

— Сутринта събери един добър екип. Ако е нужно — вземи всички от лабораторията. Не искам никакви извинения! Сега най-важното за този случай е в ей тая папка. Ако някой възрази — запиши му името. Аз ще разговарям с него.

Зейнеб решително поклати глава.

— Не се безпокойте, господин началник! Ако в оня пикап има дори една капчица човешка кръв — непременно ще я открием!

— Не, Зейнеб, ти няма да търсиш никаква кръв. Това да го свърши специалният екип. Назначи някой да отговаря за него. Искам ти да си началникът и да бъдеш винаги до мен. Защото всеки момент може да настъпи ново развитие по случая.

— Разбирам, инспекторе! — отвърна тя със строга сериозност на хубавото си лице.

Помъчих се да се усмихна, забравяйки за паренето в очите и за все по-засилващата се болка в гърба ми.

— Добре! Хайде да вървим да дремнем малко. Батериите ми са на свършване вече. А и вие не изглеждате много добре. Трябва да починем, поне за няколко часа.

Али не изглеждаше доволен от предложението ми. Ако останеше на него, нямаше да чака никакво разрешение от прокуратурата, ами веднага щеше да пусне лаборантите да изследват пикапа. И самият той нямаше да стои със скръстени ръце, ами щеше да награби Йомер като хищна птица и да го разпитва, докато не се сдобие с някакви признания, които да ни свършат работа. Щеше да го направи на мармалад! Но дори да получеше недвусмислени показания, нямаше да са ни от полза. Не само че нямаше да са убедителни пред съда, но и доказателствата, които бихме намерили без разрешението на прокурора, нямаше да са валидни на делото. И още по-лошо — ако направим такава грешка, след толкова много труд и усилия, щяхме да се върнем в самото начало на разследването, там, откъдето бяхме тръгнали. И то като лоши полицаи. Затова, без да ме е грижа изобщо какво ще си помисли Али, се протегнах към закачалката, но Зейнеб отново подхвана темата.

— Какви са тия показания? Кой ги е направил?

— Йомер! — рекох аз, обличайки сакото си. — Дълга история… Али ще ти разкаже, докато те кара у вас. — Гледах ги право в очите и със заплашителен тон им наредих: — И този път ви предупреждавам — да не стане като вчера вечерта! Направо си отивате у дома и се наспивате добре. Още много работа ни чака на сутринта.

Събуди ме слънчевият лъч, светнал право в лицето ми. Процеждаше се през прозореца, нежно докосвайки клепачите ми с невидимите си пръсти. Отворих очи. Да не би да съм се успал? Изправих се стреснато и погледнах часовника върху раклата. Не, не бях закъснял, все още беше само осем сутринта. Странно нещо, чувствах се изпълнен с енергия, макар да бях дремнал едва няколко часа. Как ли е гърбът ми? Леко се поизправих — да, болката веднага припомни за себе си. Но не беше толкова ужасяващо силна. Трябва да беше подействала кортизоновата паста, с която се бях намазал преди лягане. Изкъпах се, обръснах се и се почувствах още по-добре.

Излязох и първо се отбих в ресторанта на майстор Ариф. Да му благодаря за невероятната трапеза, която ни беше приготвил оная вечер с Евгения у дома, пък и да му платя. Но той с вечното си гостоприемство не ми позволи да тръгна и ми сервира прекрасна закуска. Докато се хранех, пристигна бръснарят Айхан. Беше доста притеснен.