Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Преди половин час бяхме отпратили Йомер в килията при братята му. На излизане от стаята за разпити той бе толкова напрегнат, колкото Али — разочарован. Младежът все още смяташе, че ще го предадем на агента на ЦРУ Алвин. Макар да не бях убеден във вината на Йомер, на този етап от разследването не можех нито да му кажа нещо, което да го поуспокои, нито да го пусна. Въпреки цялата му настойчивост се задоволих само с едно доста неясно изречение:

— Ще преразгледаме отново положението ти!

Но това предпазливо мое изказване не бе достатъчно за Али. Ако зависеше от него, направо трябваше да го унищожим този Йомер. Всъщност беше повече ядосан на мен, но не можеше да излее яда си на началството, затова все Йомер му беше в устата. Най-сетне не издържа и се обърна и към мен:

— Да не го бяхме връщали толкова лесно в килията, шефе! Сега си спинка сладко върху наровете. Трябваше също като Отдела за борба с тероризма да не го оставяме на мира, а го наврем в миша дупка там, в стаята за разпити. А ние си лафихме с него като в кафене… Даже не се уплаши, нещастникът му…

Примигнах няколко пъти с надеждата да облекча очите си, които вече пареха от безсъние.

— Уплашехме ли го, доникъде нямаше да стигнем, Али. Ако ставаше така, от Отдела за борба с тероризма щяха да получат някакъв резултат. Те много по-добре от нас двамата знаят как да накарат някого да говори. — Болката в гърба ми беше започнала яко да напомня за себе си. — Пък и младежът ми се видя искрен. Да си призная, няма да се учудя, ако казва истината…

Нацупи се недоволно с ранената си устна и продължи да спори с мен:

— Изобщо не мисля така. Опитваше се да ни убеди. Но нали го видяхте с какво възхищение само говореше за оня негодник Максуд! Представи ни го като герой тоя терорист, готов да убива хора! — Ядно преглътна и продължи: — Не, господин началник, този Йомер ни разправя приказки от „Хиляда и една нощ“… Може би и Мукаддер Кънаджъ да са го убили хора от тази организация… За да похарчат цялото му състояние за терористичната си дейност. Не знам дали са свързани, но и смъртта на останалите жертви може да е по тази причина. Не се сърдете, но по този въпрос не съм съгласен с вас… Момчето само ни разиграваше… Официално ни се подиграваше…

Отново и отново развиваше сценария, вече написан в главата му, добавяйки нови и нови съмнения, и всеки път все повече се възхищаваше на своята версия. Това не беше лош начин да тренира въображението си, но не струваше като метод за намиране на престъпника. Даже беше напълно погрешен. Обаче нямах сили да споря с помощника ми за тези неща, и то в четири сутринта, останал без сили, с все по-изострящата се болка от удара в гърба и под ярката флуоресцентна светлина, разяждаща уморените ми очи. Все пак се опитах да му обясня нещо.

— Така казваш, Али, но пред нас той направи признания за неща, които не е казал на Отдела за борба с тероризма.

В този миг Зейнеб влезе в стаята с прозрачен плик, пълен със събраните улики. В него беше и кървавият касапски нож, намерен на седалката на шофьора в пикапа за разнасяне на месо. В дясната си ръка носеше страничката с готовия вече доклад. Но щом влезе, и умът й се завъртя около последното изречение, което бях изрекъл.

— Кой си е признал, шефе?

Не ми се коментираше вече тази тема и я попитах за друго, внимателно вглеждайки се в посърналото й от умората лице:

— Ела, Зейнеб! Какво стана? Успя ли да определиш каква е кръвта по ножа?

— Да, началство! Жалко, но е само животинска кръв.

Изобщо не се учудих, но Али, твърдо убеден, че накрая убиецът все пак ще се окаже Йомер, с нескрито разочарование я попита:

— Сигурна ли си, Зейнеб? Добре ли изследвахте всичко?

Тя му подаде краткия доклад.

— Съжалявам, Али, но имунологичият тест не лъже!

Помощникът ми, който също като мен нищо не разбираше от научни термини и цифри, известно време се взираше в написаното на листа.

— Може би — рече накрая, вдигайки поглед от разпечатката. — Но нека все пак да изследваме и самия пикап по-добре? Ако Йомер и братята му са превозвали труповете с него…

Прав беше. Всъщност трябваше да изследваме и вътрешността на пикапа. Само така можехме да установим дали Йомер беше виновен, или не. Но за да направим това, ни трябваше прокурорска заповед. То, честно казано, нямахме право да изследваме и този касапски нож, но ако при такива важни случаи останехме да чакаме бюрократичните процедури, щяхме да пропуснем съществени възможности, затова изследвахме ножа, а на сутринта щяхме да вземем прокурорската заповед. Но огледът на пикапа не можеше да бъде извършен само от Зейнеб, трябваше да се състави специален екип, а това означаваше разследването да се разрасне и тогава вече щяхме да сме принудени всичко да правим по книга, спазвайки всяко едно правило. Можехме да влезем в хладилното отделение на пикапа едва на сутринта, след като получехме разрешение от прокурор.