Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Прекъснах Йомер, за да разбера доколко беше искрен:

— За да служиш на талибаните като лекар ли, замина там?

Този въпрос беше подвеждащ. Ако отговореше с „да“, което беше лесно, понеже така и така учеше медицина, щях да се усъмня в искреността му, но той не го направи.

— Не, ние заминахме за Афганистан не за да лекуваме нашите братя мюсюлмани, а за да се бием със злите сили на дявола. Аз и без това бях зарязал следването си по онова време. Защото моята мисия вече не беше да лекувам отделни хора, а да освободя правоверната част от човечеството.

Думите на младежа наистина бяха искрени, но моят помощник Али, който го слушаше с огромно неудоволствие, изписано върху лицето му, го прекъсна и попита:

— Значи, оня активист Максуд те е подмамил. Теб и останалите будали. Убедил ви е да станете оръдия на тероризма.

Йомер, отчаян от неразбирането, поклати глава.

— Не, той не ме е убеждавал, нито кандърдисвал. Нито мен, нито останалите вярващи братя. Нито ни е предлагал да извършим нещо, което самият той не би извършил. Не ни е призовавал на джихад, на който той самият не би тръгнал.

В ума ми се въртеше мисълта за съдбата на този Максуд и попитах Йомер за това:

— А сега, къде е Максуд сега?

Лицето му се натъжи и притъмня.

— Умря… След мен и той напуснал пещерата. Присъединил се към бунтовниците в Кабул. Хвърлил се в минаващия по главния булевард в града военен конвой и го взривил с двайсетте килограма експлозив, с който бил препасан. Бил разкъсан на парчета. Но вярата му останала все така здрава.

— Гледам те и ми се струва, че одобряваш извършеното от него — бодна го Али. — Колко души загинаха заедно с Максуд?

Лицето на Йомер потъмня.

— Трийсет и осем души… загинаха трийсет и осем души…

— Колко от тях бяха военни?

Йомер извърна поглед.

— Не знам… Да, имало е и цивилни между загиналите. Според мен това, което извърши Максуд, беше грешно, но той самият вярваше, че постъпва правилно. Затова е умрял спокойно, вярвайки, че е загинал в името на вярата, че е направил нещо правилно.

Гласът му затрепери, спомените от миналото му въздействаха силно. Али искаше да се възползва от тази ситуация и го притисна още повече:

— Откъде знаеш, че е умрял в покой? До него ли беше?

Йомер се замисли, преди да отговори. Не защото се опитваше да си припомни, а защото сякаш отново преживяваше онези дни. Както и тогавашните събития, които — сигурен бях — не беше лесно да преглътне.

— Не бях с него — отговори най-после младежът. — Бях се завърнал вече в страната. Когато е загинал Максуд, аз бях вече в Турция, в затвора — натъртено каза той, гледайки към помощника ми.

Беше много развълнуван, не лъжеше.

— Защо се върна от Афганистан? — намесих се и аз. — Защото не намери онова, което се надяваше, че ще намериш, затова ли?

— Не знам — приведе глава той. — Като се прибрах, си мислех, че съм се уплашил, че не съм бил достатъчно смел. И затова се срамувах от себе си…

Млъкна. Сякаш напълно ни беше забравил, сякаш говореше сам със себе си, продължавайки да търси истината.

— А после? — подканих го аз.

— После… после срещнах Ефсун.

Припомних си синия й поглед, проникващ направо в човека.

— Като се върна от Афганистан ли, срещна Ефсун, или се познавахте отпреди това?

— Бях я виждал няколко пъти и преди това. Но се сближихме, след като се върнах от Афганистан. По-точно, след като излязох от затвора. В онези дни се бях затворил в себе си. Дори не ходех на лекции, прекарвах времето си в месарницата ни в „Чаршамба“. Един ден Ефсун влезе в магазина да купи месо. Връщаше се от университета и носеше някакви книги. Видях, че на едната от тях пишеше „Ибн Араби. Съкровища на мъдростта“. Не се сдържах и я попитах: „Книгата, която държите, не е ли написаната по повелята на великия ни пророк?“.

„Да — усмихна се тя. — Така разказва и светият Ибн Араби. Една нощ в съня му се явил пророкът и му рекъл: «Ти, сине на Араби, разкрий истините, които знаеш, на хората». И след това той написал тази книга, за да сподели тайните си с тях. Мога да ви я оставя, ако искате да я прочетете.“

Аз я взех, опитах се да я прочета, но някой трябваше да ми я обясни и коментира. Помолих Ефсун и тя се съгласи. Така започнахме да се срещаме, а после по волята на Аллаха се обикнахме и се сгодихме.

— Каза, че си се отървал благодарение на Ефсун? — припомних му аз. — От какво е успяла да те спаси Ефсун? От каква грешка?

Преди да заговори отново, посочи пластмасовата бутилка.