Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Може ли още малко вода? — помоли той. — Върнах се толкова засрамен от Афганистан…

— Защо? Какво толкова срамно се случи там? — не издържа Али.

— Ами… Този американски майор…

— Тед Нелсън ли?

— Да, Тед Нелсън… и аз бях при екзекуцията му…

Стреляхме наслука, но май щеше да изскочи заек. Спогледахме се набързо с Али, но и двамата не продумахме, само слушахме внимателно разказа на Йомер.

— Бяхме в едно планинско място. Бяха го заловили при някаква престрелка… Едър човек беше, някъде метър и деветдесет. Говореше се, че бил виновен за смъртта на стотици наши братя мюсюлмани. Че бил безмилостен убиец. Но човекът, който беше пред очите ми, беше един нещастен военнопленник, който сякаш се беше смалил, седнал върху отсрещната скала. Сивите му очи под русолявите клепачи сякаш молеха за помощ, опитваше се да се усмихне на всеки, който минеше покрай него, изговаряйки на някаква смесица от пущу и английски фразата: „Моля ви, моля ви, смилете се, имам две момиченца“. Но вече беше осъден на смърт. Понеже се очакваше ново американско нападение, екзекуцията щеше да бъде изпълнена точно тогава, като възмездие за американската атака. Максуд дойде при мен и радостно ме потупа по рамото: „Поздравявам те, братко! Ти беше избран за тази почетна задача!“.

Още преди да спомене думата „задача“, разбрах за какво става въпрос — аз трябваше да екзекутирам американския майор. Знаех, че трябваше да го убия, като прережа гърлото му с нож. Отначало нищо не почувствах. Дори се бях зарадвал, че братята муджахидини ми се бяха доверили, поверявайки ми толкова важна мисия. А имах и опит в това. Да, сега като го говоря това, целият настръхвам, но наистина преди това бях заклал много животни.

Най-сетне мигът настъпи. Американците бяха направили засада на седемдесет и трима мюсюлмански бойци от съпротивата близо до Кабул и макар някои от тях да се бяха предали, не бяха оставили нито един жив, бяха разстреляли всички. А ние за отмъщение щяхме да екзекутираме майора. Освен мен имаше още шестима екзекутори. Четирима го държаха за ръцете и краката, а двама щяха да държат главата му. А аз трябваше да го убия.

В този миг двамата с Али слушахме Йомер безмълвно и сякаш самите ние се намирахме в онази пещера.

— Още щом влязохме в пещерата, където го държахме, човечецът разбра какво се случва. Молеше ни се панически, отчаяно, вече само на английски, разказваше колко добре се е държал със съседите си мюсюлмани във „Форт Худ“ 139 139 Военна база. — Б.пр. , в Тексас. Но молбите му бяха напразни. Това беше война, а той беше войник, на война никой не гледа дали си млад, или стар. Или поне аз така си мислех, докато гледах майора в очите. Първо четиримата муджахидини се приближиха към него и не след дълго го задържаха неподвижен, той се съпротивляваше, разбира се, но те бяха много силни, бяха го сграбчили за краката и ръцете и не му позволяваха да помръдне. Другите двама хванаха главата му. Сега беше мой ред. Бавно се приближих към него с широк остър нож в ръка. Докато вървях към масата, върху която го бяха проснали, муджахидините повтаряха: „Аллах е велик!“. Без да викат, но на достатъчно висок глас, за да се заглушат молбите на майора. Бях доволен, понеже те ме изнервяха. Щом стигнах до масата, единият от двамата муджахидини, които го държаха за главата, отстъпи надясно, за да ми освободи място. Те си вършеха отлично работата и вече можех да виждам тялото на майора върху масата. Вените на мускулестия му врат, който трябваше да прережа, от уплахата му тупкаха като сърце. Аз само трябваше да прекарам ножа си през гърлото му. Така както го правех с животните за курбана… но не можах да го направя, погледът ми първо се заби в луничките по лицето му. Като петънцата по зряла кайсия. Пръснати по бузите му, потрепваха неволно с мускулите на лицето му. Опитах се да се престоря, че не забелязвам това, и се приближих. Тъкмо да прекарам острия нож през гърлото на майора, и погледът ми срещна сивите му молещи за пощада очи. Две пепелносиви сфери, изпълнени с ужас. В тях се гонеха две дечица, две невръстни момиченца, две невинни създания, които безгрижно играеха в градината на хиляди километри от тук, неподозиращи за смъртта на баща си, горкичките… Помъчих се да отбягна погледа му, да овладея ръката си, която не ми се подчиняваше… Уви, напразно! Не можех да се откъсна от очите на мъжа, нито да прережа гърлото му с ножа в ръката ми. Муджахидините екзекутори се опитваха да ме насърчат и викаха: „Хайде, давай, в името на Аллаха! За джихада! За невинните жертви!“. Напразно — сякаш някаква висша сила отгоре ме беше парализирала и не можех по никакъв начин да накарам ножа в ръката ми да помръдне дори на милиметър. Осъзнах, че няма да стане, че аз няма да мога да свърша тази работа, и под смаяните погледи на шестимата муджахидини захвърлих ножа и побягнах извън пещерата. Засрамен до смърт, хукнах, разплакан, навън. Спря ме Максуд. Прегръщах го и ридаех, без да го пусна, чак докато се поуспокоих. После му разказах какво се беше случило. Мислех, че ще ми се подиграва, че ще ме нахока и нагруби, но не направи нито едното, нито другото. Спокойно ме изслуша до края и само рече: „Още не си готов“. В гласа му нямаше разочарование, нито подигравка към мен: „Рано сме те довели тук“.