Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

След това се отдалечи. Три дни никой не дойде при мен. Никой не ме заговори, макар муджахидините да бяха много сърдечни хора и да се отнасяха с особена симпатия към турците. Преди тази случка се държаха с мен изключително приятелски и доброжелателно, като близки роднини. Споделяха с мен храната си, облеклото, куршумите, с една дума, всичко, което беше нужно в планината, за да оцелее човек. Но аз ги бях разочаровал. Вече в техните очи не бях боец в името на Аллах, а жалък страхливец. Три дни обикалях сам под огромното небе на Афганистан, три дни самотно чаках в най-отдалечения и тих ъгъл на пещерата сред острите планински върхове. Сетне ме извика един от командирите, пакистанец, и ми каза, че най-добре за всички ще е да се върна в Турция. Да си призная, зарадвах се, като чух думите му. Защото повече нямаше да мога да живея сред тия хора. Всеки щеше да ме гледа със страх. Вече не ще можех да се храня с тях, да спя заедно с тях, и най-важното — да участвам в боевете заедно с тях, защото никой вече нямаше да ми има доверие. Затова и не възразих на това предложение…

— А майорът? — прошепна Али. Веселите нотки напълно бяха изчезнали в гласа му. — Какво се случи с него?

— Убиха го… Това, което аз не можах да направя, го свършил един от афганистанците. Бил загубил тримата си синове и възрастната си майка в една от американските бомбардировки… Три дни след това американците открили пещерата, в която се укриваха муджахидините, и изгорили с напалм всичко, което имало вътре — хора, животни, предмети, всичко!

С Али всеки ден се сблъсквахме с убийства. Умопомрачително жестоки, немислими. Диви и свирепи, за хиляден път доказващи лудостта на човечеството. В някакъв смисъл живеехме между мъртъвци, но разказаното ни разтърси и двамата. Известно време мълчахме, без да сме в състояние да кажем каквото и да било.

— Много се зарадвах, че се връщам у дома — подхвана отново Йомер. — Но още от първия момент, в който стъпих на турска земя, отново ме обхвана чувството за срам, като някаква прилепчива воня в душата ми. Сринах се от огромното си чувство за вина. Нищо не можеше да я премахне — нито ареста ми още на границата, нито разпитите, нито боят, който изядох в полицията, нищо не намали това ми чувство за вина. Чак докато не срещнах Ефсун, чак докато чрез нея не открих тасаввуфа 140 140 Тасаввуфът (или както често е наричан — суфизмът) е духовно учение и практика в исляма. Според мюсюлманите пътят за усъвършенстване на духовния свят на всеки човек е посочен от пророка Мохамед и изразен в един от аятите в Корана. Същевременно тасаввуфът е логически завършек на духовните дирения на мюсюлманина, ирационално знание и път към непрестанното духовно усъвършенстване, безкористното и предано служене на Бога. Пътят на духовната практика също така не позволява на религията да се превърне в нещо закостеняло, в механично изпълнение на обреди и обичаи. — Б.пр. . Защото Ефсун ми припомни думите на пророка: „По-добре да бъдеш страдащ раб божий, отколкото жесток негов раб“. Защото Ефсун ме накара да разбера, че вярата не е насилие, а е любов. Благодарение на нея разбрах, че ислямът е мир и че да си мюсюлманин, означава да си предан и покорен.

Замълча и погледна първо Али, след това впери поглед в мен и завърши разказа си:

— По тази причина нито аз, нито Ефсун можем да убием някого. Нито Тед Нелсън, който ни е враг, нито покойния чичо Мукаддер. Защото ние сме избрали да бъдем не убийци, а жертви. Защото нашите врагове не са лошите хора, а самото зло. Нашите врагове не са хората, извършили жестокост, а самата жестокост. А вярата, която се подхранва от жестокостта, не е нашата вяра. Такава вяра ни е чужда, далечна, греховна. Защото в 22-рия аят на сурата „Ал Гашия“ е наредено: „Не си над тях да властваш 141 141 88-а глава на Корана. „Ал Гашия“. „Всепокриващият ден“. Превод проф. Цветан Теофанов. — Б.пр. . Ти си само съветник. И правото да отнема живот не принадлежи на човека, а на неговият създател, Аллах“ 142 142 Този текст не се съдържа в 22-рия аят на 88-а сура, вероятно е от друго място или интерпретация на самия литературен герой. — Б.пр. .

— Аллах имал правото да отнема живот! — кипеше от яд Али. Седеше на отсрещния край на масата и ядосано крещеше, сякаш се разтоварваше от непосилното за него мъчение да седи и мълчаливо да изслушва приказките на Йомер. — Това ми било суфизъм, не бил важен текстът на Корана, а неговото тълкувание. Ама как само лъже и маже!