Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

Демир беше ранобуден — ставаше преди зори. Работеше до обяд, след като се наобядваше, подремваше около час и после пак се захващаше за работа. Трябва да беше най-подреденият човек на земята. Не, не само защото имаше немско възпитание, такъв си беше още от малък. Книгите му бяха подвързани, тетрадките му — чистички, престилката му — винаги изгладена, якичката — колосана. Тези навици ги беше усвоил от майка си, покойната леля Атийе, която беше изключителна чистница. Жалко, че почина рано, повали я този проклет алцхаймер. Бащата на Демир, чичо Бюнямин, беше доста строг човек и приятелят ми му имаше страха. Когато майка му се разболя, баща му се грижеше до последния й дъх, без да губи надежда. Говореше с нея дори когато леля Атийе вече не помнеше нищо, не си пестеше думите и продължаваше да изразява обичта си. Демир обаче не изглеждаше много впечатлен от всичко, което преживяха по онова време. Не се срина нито когато майка му се разболя, нито се възхити от предаността на баща си, докато я гледаше. Наблюдаваше случващото се около него със странно безразличие. Но дали пък наистина чак толкова не му пукаше? Или просто искаше да изглежда, че е така? Никога не сподели това. Винаги си намираше някакво занимание. Нещо, което да го откъсва от проблемите — уроците в училището през учебната година или дюкяна на баща му в „Ункапанъ“, където работеше през ваканциите. Никога не се мотаеше ей така, без работа. Не хайлазуваше. Само когато беше с нас, се превръщаше от рано възмъжалото дете в безгрижен хлапак, забравил за всичко друго, свободен и жизнерадостен, без проблеми и отговорности. Или ритахме топката в градината на попа, или се къпехме в Босфора, по онова време все още незамърсен, както е сега. Веселите ни гласове звънтяха по всички улички и всички ъгли в „Балат“, без да секват, чак докато Демир не прекрачеше прага на къщата им. Дори си мислех, че заминаването му на учение в Германия беше някакво спасение за него — начин да излезе от строгата атмосфера на бащината къща, да си отвори вратите към един съвсем различен от домашния му свят. Но като се завърна след години, видях, че изобщо не се е променил, и разбрах, че съм се заблуждавал за него — какъвто си беше, такъв си и остана. Също като вълче, което никога не ще бъде напълно опитомено. Макар че бе опитал да се промени. По едно време чух, че бил заминал доброволец за Босна. По време на гражданската война, като лекар към ООН. „Защо замина?“, попитах го, като се срещнахме след това. „От невежество бе, Невзат!“, отвърна ми той къде на шега, къде на сериозно.

— Но все пак си заминал, за да правиш добро за хората! — възразих му аз тогава.

— Хора и доброта! — отвърна ми той с някаква неприязън в погледа. — Едното няма нищо общо с другото… — Дори поклати глава, все едно казваше: „Я зарежи това“. — Така да е, както казваш, че съм заминал, за да правя добро на хората… Но всъщност беше за мое добро. Когато бях в Германия… много ми беше писнало… Животът беше започнал да ми се струва безсмислен. И си помислих, че като съм близо до смъртта, ще започна да го ценя повече… живота.

Говореше за много важни неща, но с все същото равнодушно изражение на лицето си.

— Е, и успя ли да научиш цената на живота? — настоях аз. — Какъв е смисълът на живота? Успя ли да разбереш това?

Усмихна се накриво.

— Няма такова нещо… Животът няма някакъв универсален смисъл, както твърдят религиите или идеологиите. Според мен само отделният човек, отделната личност може да осмисли живота, да му придаде някакъв смисъл…

Нищо не разбрах от казаното и Демир забеляза това.

— Карай да върви, Невзат! Туй са сложни неща… Объркана работа… Философите хиляди години размишляват върху това и пак не са достигнали доникъде…

Ето такъв си беше Демир, никога не разкриваше истинските си чувства и мисли. Дали защото ги смяташе за много ценни, или обратното? И това не успях да разбера — до ден-днешен!

Като се замисля, двамата с Йекта вече доста бяха започнали да си приличат. Казвам вече, понеже докато имаше Хандан и сина си, Йекта беше по-различен. Както каза Демир, животът има свой смисъл за всеки отделен човек. Но след загубата на семейството му Йекта започна все повече да заприличва на Демир. Сигурно затова се бяха събрали след толкова години, въпреки всичко, което се беше случило помежду им.

Паркирах моята бричка пред „Двореца Балат“ и още щом влязохме в градината, зърнахме Демир да приготвя закуската на същата маса в беседката под сянката на дивите кестени, където снощи бяхме яли и пили. Йекта му подвикна отдалече: