Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Така е — съгласих се аз.

Повече не можех да говоря, когато все още споменът за жените, които бяхме изгубили, живееше между нас. И двамата ме гледаха с обич и доброжелателство, но не ми завиждаха. Може би тяхната болка бе по-смислена, по-удовлетворяваща от моето щастие.

— Защо не се ожените? Щом е толкова добра. А е и красива.

— И влюбена в теб — не се сдържа да вметне Йекта.

Дразнеха ли ме? Не, и двамата бяха истински сърдечни. Дори някаква тъга се изписа върху лицата им. Макар да не споменаха, но явно и двамата се бяха сетили за Хандан. Малко се позасрамих, че Евгения е любимата, която те нямаха след Хандан. Не беше чувство на срам, а по-скоро този факт ме накара да се почувствам някак си неудобно, осъзнавайки, че всъщност аз се бях отдалечил от тях. И сигурно Евгения беше права, като казваше, че това се е случило от момента, в който и двамата са се влюбили в Хандан.

— И ти си влюбен в нея, нали?

Какво толкова се беше запънал Демир на тази тема? Но не — в гласа му нямаше и нотка ирония. Те наистина не се държаха отчуждено, но се бяха учудили, че човек може да обича втори път, и сигурно искаха да разберат как се случва това.

— Не знам, Демир… Всъщност дори не си спомням много добре какво чувство е любовта.

Усмивките им угаснаха. Някакво напрежение изпълни въздуха. Нещо в мен ми подсказваше да не говоря повече на тази тема, за да не ги натъжа, но не можах да се сдържа и продължих да им разказвам:

— Аз се чувствам добре до Евгения. Тя ми действа добре. Разбира се, не е като преди… Не е, както когато бях с Гюзиде… Но миналото никога няма да се върне… Аз никога не ще мога да забравя Гюзиде и Айсун…

При тези думи погледите ни се срещнаха с Йекта. И той никога нямаше да забрави Хандан. Хандан и сина си Умут. А Демир? Дали той е забравил Хандан? Онова младо момиче, в което бяха влюбени и той, и двамата му приятели? Не мисля. Продължих да споделям:

— Да, раната никога не ще зарасне докрай. Тялото по-бързо се възстановява, отколкото човешката душа. Телесните рани могат да заздравяват, докато сърцето бие. А с душата не е така. Веднъж наранена — няма възстановяване, продължава да кърви докрай. Но от друга страна, и животът продължава. Смятах, че никога не ще мога да започна отначало. Че никога няма да има друга жена в живота ми, че никога не ще мога да обичам някоя друга. Но ето че можело…

Лицата им потъмняха. Очите им се навлажниха. Главите им се изпълниха с куп въпроси. Но знаех, че нито Демир, нито Йекта ще се осмелят да ги зададат. Аз обаче им отговорих, дори без да са ме питали:

— Понякога се срамувам. Питам се — какво правя аз? Жена ми, детето ми са мъртви. А аз се наслаждавам на живота… Да, много често си мисля това… може би най-добре би било да умра, да ме няма… Само така бих постигнал справедливост… си мислех аз. Да изчезна също като тях. Но умът ми продължаваше да разсъждава. Каква полза биха имали Гюзиде и Айсун от това? Ами ако се беше случило — аз да умра, а те да останат живи? Щях ли да искам тогава и те да умрат? За да бъде справедливо? В никакъв случай! Каква полза за тях, ако се откажех от живота?

Демир беше застинал, вторачен в една точка. Може би отново размишляваше върху смисъла на живота. Можеше ли изгубената му любов, изживяна преди години в този квартал, да е била смисълът на живота му?

— Ти си късметлия, Невзат — каза Йекта с мека, разбираща светлина в погледа. — Може би си по-силен… Могъл си да обикнеш друга. И няма от какво да се срамуваш. Животът не е това. Друго би било, ако не успееше да обикнеш никого… да не можеш да се хванеш отникъде за живота… ето тогава вече става зле… ето тогава щеше да започне твоят ад.

Демир все още някъде дълбоко в себе си продължаваше да размишлява за смисъла на живота. Аз се обърнах към Йекта и рекох:

— Прав си, може би съм късметлия, че срещнах Евгения. Тя наистина е нещо съвсем различно. Такива не се срещат под път и над път. Но съм сигурен, че на земята има още хиляди жени като нея.

Йекта много добре разбра какво исках да кажа.

— Сигурен съм, че има — усмихна се с горчивина той. — Но важни са не хората около нас, Невзат. Важното е какво чувстваме самите ние. Хората около нас са само един стимул. Не ми се сърди, но и Евгения — също. Ако ти нямаше волята, желанието, радостта от живота или както и да го наречем това чувство, колко щеше да ти въздейства красотата или добротата на Евгения? Много добре го каза — раната в душата на човека не заздравява никога. Болката от нея е по-силна от болката на нараненото ни тяло и ни причинява повече страдания. Тя е толкова мощна, тази болка, че отнася човека в съвсем други светове и той не може никога да се върне назад към живота. И да иска — не може.