Ахмед Юмит - Паметта на Истанбул

— Я виж кого ти водя!

Като ме видя — и се шашна!

— Сигурно много си се затъжил за мен, откога не сме се виждали! — пошегувах се аз.

Радостна усмивка смени смаяното му изражение.

— И всеки ден да те виждам, пак ще ми е мъчно за теб, Невзат! — каза той с голяма топлота в гласа. — Всъщност ти май много не тъгуваш за нас… Ако не бяха тези случайни срещи…

— Абе нали снощи бяхме заедно?

— Да, бяхме, но благодарение на Евгения. Не ме гледай накриво, Невзат, истината ти казвам. Нали така, Йекта? Да ни е потърсил някога тоя хаймана?

— Ако ни беше потърсил, щях ли така да го докарам за ръчичка?

— Ама ми се накарахте бе! — уж се поразсърдих аз. — А вие да не би често да ме търсите?

— Търсим те! Колко пъти те викахме за риба, и всеки път ни отказваше!

Така си беше! Много пъти ме бяха канили да ходим на риба, при това не в последния момент, ами поне седмица по-рано… И всеки път уж имах намерение да отида с тях, но все нещо се случваше и не можех. По онова време Йекта и Демир много-много не ми се сърдеха. Или пък аз не съм разбрал добре реакцията им? Сега за пръв път толкова недвусмислено ми натякнаха за това. Най-странното е, че това ми харесваше — може би грешах за приятелите си? Може никога да не са ме изолирали, а аз само така да съм си мислел? Май Евгения беше права, че може би аз съм стоял все настрана от тях? Истина беше. Не си спомням да съм положил и най-малкото усилие да се видя с тях, да се срещнем, да бъдем заедно. А пък ги обвинявах, че не ме чувствали вече толкова близък. Откъдето и да го погледнех — не съм бил прав. За да се измъкна от ситуацията, взех да се оправдавам с работата си:

— Абе не е така, нали знаете каква ми е професията… Няма ден, няма нощ… Не е лесно да си полицай.

Оправданието ми свърши работа.

— Не се притеснявай, ела тук, настанявай се!

Демир ми посочи стола, обърнат към кестена, и ме подкани да седна.

Докато сядах, продължих да се оправдавам:

— Аз наистина исках да съм заедно с вас, но работата ми е такава, че не се знае кога и какво ще стане… Три дни подред се занимаваме нонстоп с едни убийци. Знаете как е, даже и снощи, колкото и да се мъчих, пак не успях да дойда навреме, пак закъснях.

— За този труп, за който съобщиха по телевизията, че е намерен в „Чемберлиташ“, ли става дума?

— И това също, но има и други убийства… Мръсна работа, но има и интересни, и любопитни моменти. Например запознах се с директорката на музея „Топкапъ“. И толкова чудновати неща научих от нея за историята на Истанбул… но както и да е. Нали виждате колко ми е натоварено и напрегнато ежедневието…

Мислех си, че най-сетне ще ме оставят на мира, но този път Йекта ме подхвана:

— Ясно, братко, че си обичаш работата и много си запален по нея. Но ще ме прощаваш — само приказваш колко е трудно, а не се пенсионираш, въпреки че стотици пъти са били несправедливи с теб. Ако бях на твое място — отдавна да съм си подал оставката.

— Не е така бе…

— Така е, Невзат! Приеми го! Обичаш си работата — така си е!

Прав беше — обичах я тая професия. Не знам по каква причина и защо — но не можех да се откажа от занаята си. Може би защото по света имаше толкова много болка, може би защото в тази страна нямаше никакво правосъдие, може би защото се чувствах по-добре, ако успеех да разреша случаите и да заловя убийците. Или пък не можех да си оставя професията просто защото не умеех да правя нищо друго. Каквато и да беше причината, да, вярно беше — обичах да разкривам убийства и да се занимавам с разгадаването на престъпления.

Демир и той се впусна да ме критикува, набрал смелост от упреците на Йекта, и укорително рече:

— А и сигурно нямаш голяма нужда от нас, изглеждаше си много щастлив с Евгения снощи.

— Щастлив ли? Не бе… Умирах от умора, братко… Спя само по два часа нощем…

— Хайде де, устата ти стигна чак до ушите от усмивки — не се отказваше той. — Ти остави сега тия приказки, ами ни разкажи повечко за Евгения.

Да му се не види, паднах им в ръчичките! И няма отърване!

— Нали ви разказах вече! А и в събота ще ви очаква в „Татав-ла“. Ще я опознаете още по-добре.

— Вярно бе — рече Йекта. — Тя наистина ни покани, ама…

Не се осмеляваше да довърши думите си и да каже „… ама дали искрено ни покани, или ей така просто“.

— Ако не дойдете — много ще ви се обиди! Евгения си е такава, каквато изглежда. Говори онова, което мисли и чувства. Хареса ви. Иначе нямаше да ви покани.

— Ще отидем, ще отидем — побърза да ме успокои Демир. — Късметлия си ти! Евгения има вид много свястна жена.