Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Колко души бяха? Обзе го ужас и усети горчив вкус в гърлото.

Едва доловим шум до задното стълбище – стъпки. Ник се приближи внимателно. Беше екот от горния етаж.

През тавана се чуха два глухи удара, някъде горе по пътя му към Малкълм Уайдънър. Дъхът на Ник секна. Сякаш целият въздух в стаята беше изчезнал в миг и нямаше с какво да изпълни дробовете си.

Хукна по стълбите, качи се на горния етаж и се запромъква по коридора към кабинета на Уайдънър, оглеждайки се в двете посоки. Вратата беше отворена.

Ник се приближи, а адреналинът го тласкаше напред като автомат. Притисна се към стената от лявата страна, после прескочи вдясно, търсейки възможно най-изгодната позиция спрямо помещението.

Виждаше бюрото и гърба на стола, както и страничната облегалка, върху която неподвижно беше отпусната ръка с дланта нагоре.

Бърза атака през вратата. Влетя в стаята и се завъртя в кръг. По пода се разстилаше лъскава червено-черна локва. Ник пристъпи встрани и забеляза Уайдънър, проснат върху стола, с дрехи, подгизнали от собствената му кръв, сякаш бе покрит с хлъзгава мантия.

Ник огледа помещението. Нямаше никого. Очите му се върнаха върху гърлото на Уайдънър. Който и да го беше направил, беше професионалист – с бързи движения, без следа от колебание.

Натиск. Дихателен път. Дишане. Циркулация.

Ник направи две големи крачки и притисна ръка към врата му. Потърси пулс. Имаше.

Не. Това беше собственият му пулс. Сърцето му заблъска силно в гърдите като разбалансирана центрофуга. Погледна в очите на Уайдънър, търсейки някаква искрица живот, но те се взираха в нищото като стъклени.

На пода се въргаляше нож. Ник познаваше добре това оръжие. Приклекна, пресегна се към него и почувства как по пръстите му се стича кръв. Вдигна го и го огледа, връхчето се беше заоблило от многократното точене, дръжката беше захабена, лъскава и гладка там, където обикновено почиваше показалецът, а покрай цепнатината, в която влизаше острието, ясно се виждаше липсващо голямо парче. Това не беше просто подобен нож. Това беше същият нож, неговият нож.

Ник го остави в офиса си преди два часа.

Лицето му пламна, заля го гореща вълна. Би било добре да се събудиш точно сега, Ник.

Стисна отново оръжието и се извърна. Все още беше сам. Потърси писмото с пълномощното на бюрото. Документът щеше да докаже, че не е престъпник. Нямаше го, липсваха и останалите документи.

Който и да е убил Уайдънър, е взел и тях.

Ник държеше ножа и гледаше тялото, после погледна кръвта върху ръцете си. Беше съвсем наясно с обрисувалата се картина и простата история, която разказваше. Ник Авъроуз, който може да се добере до всекиго и навсякъде, е убил бившия директор на ЦРУ.

Как се обърка толкова тази нощ? През следващите часове на отчаяние този въпрос не излизаше от ума на Ник, докато отново и отново прехвърляше внимателно всеки момент, довел го до кабинета на Уайдънър, търсейки издайнически знаци, по които е можел да предвиди или да спре случилото се.

Но денят, чийто край завари Ник с онзи нож в ръка, започна съвсем нормално или поне каквото минаваше за нормално в неговия свят.

Мнозина бивши агенти на "Сикрет Сървис" се насочват към корпоративната сигурност, към охрана на известни личности и управление на риска в многонационални компании. Ник обаче си имаше свой малък бизнес, който движеше от премоделиран гараж в квартала "Шоу" в окръг Колумбия. Харесваше му да работи за себе си и сам да си поставя срокове. Репутацията му привличаше повече клиенти, отколкото смогваше да поеме, и затова можеше да си позволи да избира по-интересните предизвикателства.

Същата сутрин отиде по-рано в офиса със сандвичи за закуска за него и двайсет и седем годишната Дилия Тайран – инженера, който се занимаваше с технологичната и техническата част на работата. Беше единственият му служител, макар че я чувстваше повече като член на семейството.

До единайсет часа приключиха с разбора на плана за атака срещу дома на Уайдънър за трети и последен път.

Още преди единайсет и половина Ник беше в белезници, с ръце, вързани на гърба. Дилия го заключи като истинска професионалистка. Просто разпускаха, играеха със странен чифт белезници – искаха да проверят дали Ник ще успее да се измъкне от тях. Ключалките, сейфовете и оковите бяха част от работата. Дилия сякаш винаги разбираше кога шефът ѝ има нужда да излезе от ограниченото мислене, в което потъваше при планирането на задачите и поемането на различни роли.