Мэтью Квирк: Часът на убиеца

Ник показа канията, после бръкна в якето си и извади пистолета така, както полицай би държал доказателствен материал – с два пръста. Постави го на масата.

Уайдънър кимна сериозно, после провери дали патронникът и пълнителят са наистина празни.

– И как бихте го направили? Убийството ми?

Ник претегляше отговора си. Беше опасно да навлизаш твърде навътре в реалността с клиент.

– Удовлетворете този мой каприз – подкани го Уайдънър. – Със сигурност знаете как се прави. – Отпи глътка и зачака.

– Нож – отвърна Ник.

– За да не вдигате шум?

– Да.

– Странен начин да си изкарвате прехраната – каза Уайдънър, загледан в пистолета. – Защо напуснахте службите?

– Ожених се. Време ми беше.

Уайдънър кимна. Трудно е да си семеен, когато част от трудовата ти характеристика е да си мишена за куршуми.

– Значи моята фирма харчи неизвестно какви безумни пари за цялата тази охрана, а накрая все пак съм мъртъв.

– Системата е една от най-добрите, които съм виждал в частен имот.

– Тогава – и без да се обиждате, как така успяхте да ме изненадате в гръб с пистолет в ръка?

– Нищо не е съвършено и никой не е в безопасност.

Уайдънър обмисляше думите му и Ник осъзна, че ги е изрекъл като някакво верую, каквото всъщност и бяха.

– Във вашия случай сте доста близо до съвършенството.

– И какво следва да се поправи?

– Може да ви прозвучи странно, но бих посъветвал пазачите да следват графика си малко по-свободно.

– Твърде са предвидими?

– Именно. А има и някои технологични новости, с които бихте могли да подсилите системата за картов достъп.

Уайдънър изгледа Ник от глава до пети, забеляза тъмния панталон, спортните обувки и ризата под якето.

– Очаквах…

– Черно поло? Камуфлаж?

Уайдънър се разсмя.

– Май да. – Посочи към пистолета. – Пазачите можеха да ви убият.

– Тестът е в реални условия. Точно затова не нося поло. Никой не получава смъртоносен куршум, облечен в ежедневно работно облекло на чиновник.

Мъжът кимна, изглежда, прие довода за разумен.

– Ще изпратя доклад до "Аегис", в който ще изложа всичко в подробности – каза Ник. – Само няколко дребни неща и никой няма да може да се добере до вас.

Уайдънър присви очи.

– Вие ще можете.

Ник замълча за кратко, докато се опитваше да долови задната мисъл.

– Вземам ви на подбив – успокои го мъжът и потупа с пръст по подписа си върху договора. – Имате ли имейла на онази жена от "Аегис"? Александра Харт?

Юристката на фирмата, която се свързала с Ник и организирала този тест.

– Разбира се. Не сте ли говорили с нея?

– Не.

Ник скръсти ръце. Нещо не беше наред. По нейните думи тя лично беше изяснила въпроса с Уайдънър. Той направи крачка назад и надникна през прозореца.

Тссс, тссс. Чу се едва доловимо от другата страна на прозореца. Приличаше на щракване на капан за мишки, но Ник разпозна звука мигновено.

Изстрели през заглушител.

Ник се обърна и хукна към прозореца, а времето сякаш се разтегли – секундите минаваха като минути, докато погледът му обхождаше двора като лъч.

На земята лежеше неподвижно тяло. Пазача вече го нямаше.

Докато вървеше към Уайдънър, Ник почувства, че вътрешностите му се преобръщат.

– Сър, обадете се в полицията.

– Моля?

– Тук има още някого.

– Шегувате се.

– Не.

Бившият директор понечи да каже нещо, после спря, а лицето му се скова от страх. Вдигна телефона на бюрото си.

– Имате ли пистолет, каквото и да е оръжие? – попита Ник.

– Не. Но пазачът има.

Ник взе празния си пистолет от бюрото, прибра го в кобура си и излезе от стаята.

– Заключете се тук и не излизайте.

Тръгна по коридора и се спусна по стълбите към приземния етаж. На площадката огледа антрето, след което прекоси мраморните плочи към входната врата. Поспря при прозореца, приближавайки го откъм сенчестата страна, за да остане незабелязан, и надникна.

В мрака долови силует, движение. Навън имаше човек. Ник пристъпи назад и извади телефона си. Няма сигнал.

Изруга под нос, наблюдавайки фигурата, която се промъкваше покрай оградата. Сега обучението му влезе в действие. Пази клиента. Намери оръжие. Кухненски нож. Пистолетът на пазача.

Вратите бяха заключени. Не биваше да пуска заплахата вътре, независимо какво щеше да коства.

Прекоси дневната и през прозореца долови движение в страничния двор. Нападателят го заобикаляше.

Докато се придвижваше към задната част на къщата, Ник усети полъх по кожата си, сякаш имаше отворена врата. Някой вече беше проникнал.