Ли Чайлд - По-добре мъртви

– И Дендонкър е наредил да убият Майкъл?

Кимнах.

– А Рене?

– Мисля, че е разбрала какво ще последва, и е избягала.

– Но не и Майкъл? Сигурен ли си? – попита Соня с треперещ глас. – Няма ли никакъв шанс? Дори минимален?

– Не съм видял тялото му. Но чух един от хората на Дендонкър да се кълне, че шефът му е наредил да убият Майкъл. Лъжата нямаше да му донесе нищо.

Соня стана и отиде до прозореца. Обърна се с гръб и уви завесата около себе си.

– Не знам какво да правя. Не мога да повярвам, че го няма. Сигурно е станала грешка.

Аз пък не знаех какво да ѝ кажа.

Соня пусна завесата и се обърна с лице към мен.

– След като си знаел, че Майкъл е мъртъв, защо не ми каза от самото начало? – Очите ѝ бяха влажни и зачервени. – Защо ме излъга? Защо ме убеди, че искаш да ти помогна да го намериш?

– Защото тогава не знаех каква е твоята роля – отвърнах аз и вдигнах ръце. – Може да не съм в състояние да помогна на Майкъл, но мога да помогна на сестра му. Може би. Стига да я открия.

– И въпреки това ме излъга. – Соня се насочи към фотьойла и се отпусна тежко. – Не издържам! Какво да правя?

– Съветвам те да напуснеш града. Аз трябва да тръгвам, но преди това ще ти задам един въпрос. Ще ти прозвучи твърде безчувствено. Моментът също е неподходящ. Но може да се окаже важно.

– Какъв е въпросът?

– В съобщението, което Майкъл е изпратил на сестра си, освен визитката на "Рижата кобила" е имало още нещо. Кондом. Това ми се стори странно. Виждаш ли някакъв смисъл?

– Не. Нямам представа откъде Майкъл би могъл да има кондом. Ние не сме използвали такива неща. А и той не би го изпратил на сестра си. Твърде просташко е.

– И все пак кондомът е бил част от съобщението.

– Не мисля.

Соня сви рамене.

– Възможно е Майкъл да се е опитвал да ѝ каже нещо. Да я предупреди да внимава например. Да вземе предпазни мерки. Той обичаше да изпраща кодирани послания. Редовно го правеше с мен. Честно казано, рядко успявах да ги разгадая. Все го молех да ми обясни…

Кондом като предупреждение Фентън да вземе предпазни мерки? Напълно възможно. В смисъл, че не можех да изключа подобна вероятност. И все пак тя ми се струваше нищожна. Обяснението не ми изглеждаше особено логично. Онзи глас в дълбините на съзнанието ми не остана удовлетворен.

Предположих, че младежът с протритите подметки на ботушите не спи толкова дълбоко, колкото изглеждаше.

Когато слязох във фоайето, краката му не бяха върху рецепцията. Той не се излягаше на стола си. Всъщност от него нямаше и следа. Затова пък видях други двама да се навъртат наоколо. Онези от предишната вечер. Единствените, които бяха в състояние да се държат на краката си. Този път те чакаха мен. Това беше очевидно. И двамата изсумтяха, когато ме видяха. После пристъпиха към действие. Мъжът, който бе шофирал, застана пред двойната врата, която бе затворена. И заключена най-вероятно. Другият, когото бях ударил с дръжката от кирка, заобиколи и блокира коридора. Излишно бе да си прави труда. Нямах никакво намерение да тръгна натам.

Двамата бяха облечени по същия начин, както и преди. Черни тениски. Черни джинси. Черни боти. Сега обаче лявата ръка на шофьора лежеше в презраменна превръзка. И двамата носеха малки раници. Изработени от здрава изкуствена материя, известна като балистичен найлон. С цвят на пясък, протрити, изцапани, доста използвани. Провиснали от нещо тежко и обемисто в тях.

Шофьорът каза:

– Лягай на земята! По лице! Ръцете зад гърба!

– Пак ли? – възкликнах аз. – Наистина ли?

– Лягай! Веднага!

Не помръднах.

– Да не би да са те изпускали на главата, когато си бил бебе? Или това се отнася за шефа ти? Защото, честно казано, започвам да се притеснявам. Всяко живо същество на тази планета притежава способността да се учи от жизнения си опит. Но не и ти. Какво се случи последния път, когато изрече тези думи? Когато бе придружен от трима души, готови да ти помогнат? А не само от един.

– О, ние се учим!

Шофьорът кимна. Другият свали раницата от рамото си. Дръпна ципа и извади съдържанието ѝ. А то се оказа противогаз. Черен, с покритие от бутилов каучук, кръгъл филтър, монтиран отстрани, и триъгълни стъкла, които му придаваха меланхоличен вид. Приличаше ми на армейския противогаз М40, използван от американските сухопътни части и морската пехота от 90-те години насам. Не беше най-новият модел, нито най-удобният, но пък бе достатъчно ефективен. Мъжът го нахлупи на главата си и дръпна една от презрамките.