Ли Чайлд - По-добре мъртви

Леглото, гардеробът и фотьойлът бяха преобърнати, а завесите – разкъсани. Единствената разлика бе в купчината съсипани дрехи на пода, които бяха дамски, а не мъжки. Видяното не ме изненада. То не можеше да послужи като доказателство, но все пак се вписваше в теорията, че Дендонкър е заподозрял Рене, че е предала на Майкъл бележката, изпратена от Фентън. Разбира се, че Дендонкър щеше да нареди стаите и на двамата да бъдат претърсени. Той щеше да поиска да разбере дали те са общували и по-рано. Помежду си или с трето лице.

Нищо от видяното не предполагаше, че трябва да променя тактиката си. Но и не ми помагаше да открия Фентън. Може би, ако имах достъп до лаборатория по криминалистика, щях да открия нещо. Микроскопична следа от пръст или пясък. Издайническо влакънце плат. ДНК дори. Но предвид ресурсите, с които разполагах – а именно очите и носа си, – нямаше никакъв смисъл да ровя из стая, подложена на подобен погром. Не беше приятно, но такива бяха фактите. Времето минаваше и местата, на които можех да открия улики, намаляваха.

Обърнах се, за да си тръгна, и едва не съборих Соня. Тя бе застанала зад мен, без да я усетя, и не помръдваше, хипнотизирана от видяното. Очите ѝ бяха широко отворени, а устата ѝ – зяпнала.

– Нищо не разбирам – каза тя и ме заобиколи. – Това май е работа на същите хора. Но защо? Какво са търсили? Къде са Майкъл и Рене?

Не казах нищо.

– Замесени ли са в нещо заедно? Чакай… Да не би… Не. Не може да бъде. Дано да не са…

Соня влезе решително в стаята и изрита гневно купчината дрехи на пода.

– Ти и Майкъл? – попитах аз. – Да не би да сте… повече от приятели? Затова ли имаш ключ от стаята му?

Соня се обърна към мен. Лицето ѝ бе бледо като платно.

– Нищо официално. Не сме женени, сгодени или нещо подобно. И не сме казали почти на никого. Но… Да. Запознахме се в болницата. Помогнахме си един на друг. Той е всичко за мен. Не искам да си представя дори, че някой може да ми го отнеме.

Въобще не се бях надявал да попадна в подобен сценарий. Очаквах да си имам работа с шайка безскрупулни наемници. С хора, които с удоволствие бих притиснал, за да изкопча информация, след което бих ги оставил да изгният в някоя дупка в пустинята. Вместо това усетих, че изпитвам съжаление към тази жена. Може би бе наивна, но това не бе престъпление. Явно бе измамена от мъж, появил се в живота ѝ, когато е била уязвима. Или пък е бил достатъчно убедителен. Дори когато се е държал нерационално.

Прецених, че предвид обстоятелствата би трябвало да съм напълно откровен със Соня. Нямаше начин да го избегна. Би било прекалено жестоко от моя страна. Имаше един проблем обаче. Аз не умеех да поднасям трагични вести. Уменията ми в това отношение бяха толкова ограничени, че армията дори ме бе изпратила на специално обучение. Преди много години. Не че от него имаше някаква полза. Оттогава датираше предпочитанието ми да поднасям тъжни вести на обществени места. Вероятността някой да получи нервен срив пред други хора е много по-малка. Открих, че най-подходящи за целта са баровете, ресторантите и кафенетата. Процесът на поръчване и сервиране на храна, дори на отнасяне на празните чинии, помага на хората да осъзнаят реалността. Сетих се за "Рижата кобила". Помислих си дали да не заведа Соня там. Идеята ми се стори много примамлива, но реших да не го правя. Това щеше да отнеме време. А в момента не разполагах с него. Нито пък Фентън.

Затова хванах Соня за лакътя и я изведох в коридора.

– Ела. По-добре да се върнем в стаята ти. Трябва да ти кажа някои неща.

Соня седна на фотьойла. Но в самия му край. Позата ѝ издаваше колко е напрегната. Виждах, че едва се владее. Седнах на леглото с лице към нея. Единият ми крак беше на пода до чантата ѝ. В която имаше пистолет. Изразът Не убивайте вестоносеца не се е появил току-така.

– Ще започна с добрите новини – казах аз. – Между Майкъл и Рене нямаше нищо. Това е сигурно.

– Нямаше нищо?

– Ще стигнем и дотам. Но първо ще се върнем малко назад във времето.

Разказах ѝ цялата история. От момента, в който Фентън бе получила бележката на Майкъл до неуспешния ѝ опит да отвлече Дендонкър. Включително думите на онзи тип, който заяви на Фентън, че Майкъл е мъртъв. Соня помълча, когато стигнах до края. Погледът ѝ сновеше трескаво насам-натам, докато обмисляше думите ми. Накрая тя заяви:

– Спипали са Майкъл заради бележката от сестра му, така ли? Това ли е объркало всичко?

– Така мисля.