Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Точно така. Ще отиде там с кола. Аз ще се присъединя към него на мястото.

– Къде?

– Той го пази в тайна. Дори от мен.

– А кога възнамерява да напусне града?

– Утре. Това прави изчезването му още по-странно.

– Дендонкър къде държи оборудването, което Майкъл използва? Суровините?

– Нямам представа. Защо проявяваш такъв интерес към това? Дендонкър не държи Майкъл против волята му. Няма никаква логика.

– Спомена, че Майкъл има стая тук. Знаеш ли номера ѝ?

Соня кимна към стената зад мен.

– Съседната.

– Трябва да я огледаме.

– Не е необходимо. Вече го направих.

– Кога?

– Преди два дни. – Соня заби поглед в пода. – Не че шпионирах или нещо подобно. А и не съм паникьорка. Но Майкъл беше обещал да ми се обади, а не го направи. Притесних се.

– Какво откри?

– Нищо необичайно. Леглото бе оправено. Тоалетните му принадлежности бяха в банята. Дрехите висяха в гардероба. Сакът му беше там, комплектът му за първа помощ… Нищо не липсваше. Поне аз не забелязах.

– Майкъл има ли кола?

– Две. Едната е негова, а другата е стар джип, предоставен му от Дендонкър. И двете са отвън, но в тях няма нищо.

Замълчах.

– Сега разбираш ли защо се тревожа? Ако Майкъл бе решил да напусне града, за да избяга от големи неприятности, нямаше да остави нито багажа, нито колата. Но защо не ми се обади? За да ми каже, че всичко е наред. Или за да ме предупреди, че съм в опасност.

– Трябва да огледаме стаята му.

– Защо? Казах ти какво има там.

– Още един оглед няма да навреди. Освен това няма да открием Майкъл, като си седим тук и си приказваме.

Соня въздъхна и завъртя театрално очи. Взе чантата си от пода и прибра пистолета в нея.

– Добре. Да вървим.

Тя заключи вратата на стаята с масивен ключ с тежка месингова висулка във формата на сълза. Пусна и него в чантата си и тръгна по коридора. Извади друг ключ, изработен от тънко, лъскаво парче метал, с пластмасов ключодържател, върху който бе изписано името на местна дрогерия. С него отключи вратата, пред която спряхме. Отвори я докрай, прекрачи прага и спря рязко. После постави ръка върху устата си, но не издаде нито звук. Застанах до нея и също застинах вкаменен. Стаята бе огледално копие на нейната. Пространството бе използвано по възможно най-ефективен начин. Баните заемаха половината от ширината на стаята и опираха една в друга, в резултат на което шумовете от тръбите не достигаха до леглата. Но докато стаята на Соня бе безупречно подредена, през тази сякаш бе преминало торнадо. Леглото бе обърнато настрани. Матракът бе разпорен на десетина места и от него висяха снопове сива влакнеста материя. Гардеробът бе съборен на земята. До него се издигаше купчина дрехи, нарязани на парчета. Фотьойлът също бе преобърнат. Възглавницата бе изкормена. Завесите бяха нарязани на ивици, които лежаха на пода.

– Кой е направил това? – възкликна Соня. – Какво е търсил? Нищо не разбирам!

– Рене има ли стая в хотела? – попитах аз.

– Да, в другия край на коридора. Мислиш, че…

– Не знам. Но трябва да проверим.

Соня затвори вратата на стаята на Майкъл и тръгна към стая 201. Натисна дръжката на бравата и поклати глава.

– Заключено е – каза тя. – Изчакай тук. Ще сляза до рецепцията. Ще взема резервния ключ.

– Не. Не искам да замесваме никой друг. Имаш ли ножче в чантата? Или пинсети?

Соня порови в чантата си и извади малък черен несесер. Отвори го и пред погледа ми се появиха куп лъскави миниатюрни инструменти. Предполагам, че бяха свързани по някакъв начин с поддържането на маникюра ѝ, но нямах никаква представа за какво служат повечето от тях. Тя протегна несесера и каза:

– Избери си.

Взех чифт пинсети със заострени върхове и тънка дървена пръчица, която приличаше на клечка от близалка със скосен край. Извих единия край на пинсетите под прав ъгъл, наведох се и се заех с ключалката. Тя се оказа стара и обикновена. Но солидна. От времето, когато нещата се произвеждаха качествено, с мисълта да служат дълги години. Вероятно бравата бе слязла от конвейера в някоя голяма, мръсна фабрика в Бирмингам, Алабама. И бе една от хилядите, дори милионите, използвани из цялата страна. В целия свят. Беше качествена, но механизмът ѝ не бе особено сложен.

Потърсих опипом щифтовете на патрона и веднага ги открих. Прибирането им в гнездата бе съвсем друго нещо. Предположих, че механизмът на патрона не е поддържан добре. Частите му се движеха с усилие. Нужна ми бе повече от минута, за да отключа. Накрая се изправих, отворих вратата и погледнах вътре. Сцената бе почти идентична с тази в стаята на Майкъл. И нямаше нищо общо с онова, което Фентън твърдеше, че е видяла тук.