Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Добре. Нещо друго?

– Нищо в радиус от осемстотин километра. Нищо, което да не е адвокатска кантора или пощенска кутия.

– Откри ли някаква информация лично за Дендонкър?

– Нещата при него изглеждат още по-странни. Няма документи, които да показват, че притежава недвижимо имущество на територията на щата. Проверих го при данъчните. Плаща си налозите. Неговият счетоводител подава данъчните му декларации. В досието му имаше и адрес.

– Кажи ми го.

– Безполезно е. Проверих го в интернет. На това място има само празен парцел. Опитвам се да проследя собственика, но до момента попадам само на офшорни компании.

– Дендонкър женен ли е? Откри ли нещо на името на съпругата му?

– Няма данни да е сключвал брак. Нещо не е наред, Ричър. Съветът ми е да зарежеш тази история. Знам, че няма да го направиш, но поне внимавай.

– Можеш да провериш още едно място – казах аз и продиктувах адреса на къщата, до която бях проследил линкълна.

Уолуърк мълчеше, докато записваше данните.

– Добре. Ще го направя. Ще ти звънна веднага щом науча нещо ново.

Благодарих на Уолуърк, преди да затворя, но това бе само проява на вежливост, нищо повече. Информацията му бе напълно безполезна. Това бе самата истина. Напълно безполезна поне в краткосрочен план. Очаквах връзките му с ЦАТВУ да дадат резултат, но на по-късен етап. Уолуърк можеше да ми помогне да разбера какво цели Дендонкър с бомбите, които разработва. Най-належащата ми грижа обаче бе Фентън. Уолуърк ми бе дал само един адрес на Дендонкър, и то онзи, който и Фентън знаеше. Това не бе мястото, което търсех в момента. То бе прекалено открито, прекалено публично, така да се каже. Там ходеха служителите от фирмата му за кетъринг, когато трябваше да обслужат някой полет. Фентън също бе ходила там. И то докато бе търсила брат си. Ако Майкъл бе там, тя непременно щеше да го открие. Което означаваше, че Дендонкър разполага с друг адрес, на който върши мръсната си работа. Може би дори повече от един. Всичко зависеше от мащабите на операцията му. Имах идея как да се сдобия с информация. Но нямаше гаранция, че ще успея. Ни най-малко. И все пак бе за предпочитане пред това да стоя в стаята и да чакам телефонът да звънне.

В "Рижата кобила" бе по-многолюдно в сравнение с предишния ден. Беше време за обед. Отвън бяха седнали две двойки. Те се бяха настанили на метални столове с ярки възглавнички, разположени край кръгли маси, над които се издигаха чадъри в цвят слонова кост. Други две маси бяха събрани една до друга във вътрешния двор. Край тях се бяха скупчили девет души. Всичките на различна възраст. Но все елегантно облечени. Предположих, че са колеги. Които работят наблизо и вероятно празнуват нещо.

Те не бяха хората, които търсех. В това бях сигурен.

По средата зееше отворена двойна висока врата. Веднага след нея вдясно бе мястото на хостесата. То бе празно, затова прекосих салона, настаних се в П-образно сепаре в далечния край и опрях гръб в стената. Помещението бе правоъгълно. Барът и входът към кухнята бяха разположени в единия край. Пространството между сепаретата и прозорците бе заето от квадратни маси. Върху всяка от тях стоеше саксия с кактус. Стените бяха покрити със зърниста мазилка, а украсата им се състоеше от огромни картини на коне. На някои от тях каубои бяха яхнали конете и подкарваха стада из прерията. На други конете се състезаваха, на трети просто стояха неподвижно и гледаха презрително. Клиентите в заведението бяха точно десет. Две двойки. И две групи от по трима души.

Те също не бяха хората, които търсех. В това бях напълно сигурен.

Фентън бе извадила късмет, когато бе срещнала тук онази приятелка на Майкъл. Беше я познала от някаква фотография. Аз обаче не познавах приятелите на Майкъл. И все пак се надявах, че имам друго предимство. Опит. Умеех да различавам войниците в баровете. Особено когато се захващаха с неща, с които не би трябвало да се захващат.

Дойде сервитьор, мършаво хлапе на около двайсет и пет. Къдравата му рижа коса беше събрана на кок на тила му. Поръчах си кафе и чийзбургер. Не бях гладен, но следвах златното правило да се храня винаги когато мога. А това ми даде възможност да се заема с нещо друго освен прелистването на същия вестник, който бях чел на закуска, докато очаквах да се появят още клиенти.

Седях и наблюдавах хората около мен в продължение на трийсет минути. Двете двойки платиха сметките си и си тръгнаха. Последва ги едното трио, но пристигна друга двойка – жената от рецепцията на медицинския център и мъж с широки ленени дрехи. Той беше с грижливо сресана бяла коса. Носеше отворени кожени сандали. Двамата се настаниха на квадратна маса в края на салона, възможно най-далече от бара. След тях се появиха четирима мъже с къси панталони и светли тениски. Всичките бяха слаби, жилави, загорели от слънцето. Вероятно бяха работили на открито през целия си живот. Сигурно бяха редовни клиенти.