Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Отне му два часа да прочете книгата, водейки си бележки с молив в бележника. Когато приключи, остави книгата, стана от стола, протегна се и отиде при библиотекарката, която се суетеше около някакви поръчани книги.

— Извинете — каза той, за да привлече вниманието ѝ. — Привърших вече.

— Ах, да — възкликна тя. — Желаете ли друга книга?

Томаш погледна часовника. Беше пет часа.

— В колко часа затваряте?

— В осем вечерта, господине.

Португалецът въздъхна.

— Не, смятам да си ходя, вече съм изморен. Ще се върна утре, за да прегледам Валдземюлер. — Кимна с глава. — Много благодаря и до утре.

Селия се върна в залата с редки издания и го придружи в асансьора. Слязоха до етажа на главния вход и се отправиха към големия вестибюл, заобикаляйки мраморното стълбище. Когато се приближиха до приемната, за да остави пропуска си, асистентката на директора внезапно спря и отвори широко очи.

— О, професоре, сега си спомних нещо — каза тя.

Томаш я изгледа с почуда.

— Какво има?

— Вижте, професор Тошкано обикновено ползваше сейф за лични вещи. След като почина, неговият сейф остана заключен и не можем да го използваме. — Погледна го умолително. — Нали няма да имате нищо против да предадете в консулството нещата, които е оставил тук?

Португалецът сви рамене, разтвори ръце с безразличие.

— Разбира се. Няма да се бавим много, нали?

— Не — успокои го Селия.

Девойката се устреми към един човек от охраната, който стоеше вляво от вестибюла, точно зад приемната, и Томаш я последва; минаха през детектор за метали, като онези по летищата, и се озоваха пред два масивни черни шкафа. Селия прегледа номерата на отделенията и спря пред шейсет и седем; извади един шперц от чантичката си и го пъхна в ключалката на вратичката; тя се отвори, откривайки съдържанието на малкия сейф. Вътре имаше само куп книжа. Селия извади документите и ги подаде на Томаш, който следеше операцията с нарастващо любопитство.

— Какво е това? — попита португалецът, втренчил поглед в листовете хартия, които държеше в ръка.

— Това са неща, оставени от професор Тошкано. Нали нямате против да ги вземете?

Томаш прелисти страниците, забеляза фотокопия на микрофилмирани документи и някакви бележки. Вниманието му бе привлечено от един от листовете, който съдържаше две групи от по три думи, написани с големи букви и буквена комбинация в два реда с кръстосана азбучна последователност.

ANA

ASSA

АRAR А

SONOS

МАТАМ

OTTO

A D — Е H — I М

В — С F — G J — L

Томаш притвори очи и се опита да проникне в смисъла на видяното. Остана за момент вглъбен, претегляйки различните възможности, и внезапно лицето му светна в усмивка. Той подаде страницата на Селия гордо и триумфиращо.

— Какво мислите за това?

Бразилката разгледа думите, сбърчи чело и вдигна поглед.

— Ами… не знам, странно е, нали? — Наведе глава над листа, прочитайки написаното в първите два абзаца. — Ana assa arara е sonos matam Otto , „Ана пече арара и сънища убиват Ото“.

Томаш повдигна вежди.

— Нищо особено ли не намирате?

Момичето пак се вгледа в листа; след видимо безрезултатно усилие, тя нацупи устни.

— Ами някак безсмислени фрази, нали?

— Нищо друго ли не забелязвате?

Тя отново се взря в листа.

— Не — каза накрая. — Защо?

Португалецът посочи двата абзаца.

— Забелязахте ли, че думите са палиндроми?

— Палиндроми ли?

— Четат се по един и същи начин отляво надясно и отдясно наляво, означават едно и също. — Вгледа се съсредоточено и буквите. — Вижте. Първата дума е аnа , която се чете по същия начин и в едната, и в другата посока. Assa е същият случай. И аrаrа също. И така нататък.

— О, невероятно! — възкликна Селия възхитена.

— Интересно е, нали?

— И защо го е правил?

— Професорът обичаше ребуси, явно си е играл на… — Томаш млъкна, отвори широко очи и устните му описаха едно o. — Вижте го само, ама той… — заговори сам на себе си, отваряйки и затваряйки уста като риба. Затършува припряно из джобовете и като не намери онова, което търсеше, нетърпеливо запрелиства сгънатите в бележника листи, докато най-сетне го откри. — А! Ето го!

Селия надникна, но нищо не разбра.

MOLOC

NINUNDIA OMASTOOS

Томаш прокара очи по същите думи, произнасяйки ги в неясен шепот. Надраска припряно някакви неразгадаеми заврънкулки. Лицето му светна изведнъж и вдигна възторжено ръце.

— Открих!.. — извика той, гласът му прокънтя из вестибюла, привличайки погледите на посетителите.