Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Селия го изгледа смаяно.

— За какво говорите, професоре?

— Разреших ребуса — възкликна той с широко отворени очи, обзет от еуфорична възбуда. — Покъртително просто. — Опря показалец до слепоочието. — Измислях какви ли не теории, докато всъщност е трябвало само да прочета първия ред отдясно наляво. — Погледна към листа. — Искате ли да видите?

Взе писалката и надраска отговора под шифрованата дума. На горния ред написа:

COLOM

После съпостави думите от следващия ред с азбучната структура, записана от Тошкано, и получи едно странно уравнение:

NINUNDIA

OMASTOOS

N I — N U — N D — I А

О — М А — S Т — О О— S

NOMINASUNTODIOSA

Разгледа по-задълбочено фразата, определи местата на интервалите и отново я написа:

NOMINA SUNT ODIOSA

— Какво е това? — попита Селия.

— Момент — промърмори Томаш, опитвайки се да си припомни нещо. Минута по-късно идентифицира цитата. — Цицерон.

— Моля?

— Цицерон — повтори той. — Това е посланието, което професор Тошкано ни е оставил.

— Цицерон ли? Какво значи това?

— Означава, мила моя, че ще се върна горе и ще започна всичко отначало — каза, отправяйки се забързано към асансьорите. Махна с листа. — Тук е следата към голямото откритие.

ВИСОКИ ОБЛАЦИ СЕ НОСЕХА КАТО ДАЛЕЧЕН ПЛАЩ ОТКЪМ хоризонта на запад; тъмносиви и плътни в основата, те се разпокъсваха и искряха по върха. Зимното слънце обливаше с чиста, студена, ярка светлина блесналата повърхност на река Тежо и ниските къщи на Лисабон, откроявайки ярките тонове на цветните фасади и покривите с тухлен цвят, изпълнили меките женствени извивки на хълма Лапа.

Томаш се залута из пустите улички на квартала, двоумейки се накъде да поеме в тесния градски лабиринт, докато, почти случайно, излезе на уединената „Руа да Бандейра“. Спусна се по стръмната улица и се озова срещу красива бледорозова сграда; свърна с малкото пежо през голямата порта и спря в двора до два лъскави черни мерцедеса, паркирани пред главния вход на кокетен малък дворец. Портиер с безупречна униформа, светлосив цилиндър, палто в тъмносиво и сребриста вратовръзка, се приближи до колата и новопристигналият смъкна прозореца.

— Хотел „Лапа“, нали?

— Да.

— Мога ли да оставя колата тук?

— Не се притеснявайте. Дайте ми ключа и аз ще паркирам колата.

Томаш влезе в уютното фоайе на хотела. Мраморният под в цвят на слонова кост приличаше на огледало, гладък и блестящ, с една-единствена геометрична фигура в центъра, върху която имаше изящна кръгла масичка с красива ваза, пълна със свежи стръкове ружа, пищни и лъчезарни; той добре познаваше тези цветя, следи от които се откриваха дори в гробниците на фараоните. Конщанса би могла да разбере значението им, каза си той. Мебелите, които красяха вестибюла, бяха в стил Луи XV или добра имитация — кремави дивани и тапицирани с бяла кожа столове.

Зърна познатото лице с малки очи и крив като кука нос; мъжът остави вестника, който четеше, стана от дивана и се запъти към новодошлия.

— Том, вече знам, че си точен мъж — възкликна Нелсън Молиарти, широко усмихнат, с характерния си американизиран бразилски акцент.

Стиснаха си ръцете.

— Здравейте, Нелсън. Как са нещата при вас?

— Всичко е наред. — Разтвори ръце и си пое дъх. — Ах, прекрасно е тук, в Лисабон.

— Отдавна ли пристигнахте?

— Преди три дни. Разхождах се през цялото време.

— Къде ходихте?

— О, насам-натам, знаете как е. — Покани го с жест в салона, над чийто вход светеше надпис Рио Тежо Бар. — Елате да пийнем по нещо. Гладен ли сте?

— Не, благодаря, вече обядвах.

— Том, вече е почти пет следобед. Tea time 65 65 „Време за чай“ (англ.); употребява се със значение на почивка за чай, следобеден чай и ранна вечеря; пиенето на чай в пет следобед е английска традиция. — Б. р. .

Дълъг роял, черен блестящ Kawai , ги посрещна на входа като самотен и мълчалив часовой в търпеливо очакване на мига, в който нечии умели пръсти щяха да вдъхнат живот на клавишите с цвят на слонова кост. Отдясно имаше бар от орехово дърво, масите и столовете бяха в стил Луи XV; пет големи прозореца, декорирани с тъмночервени завеси, гледаха към градината, нежна мелодия от балет на Чайковски звучеше едва доловимо, изпълвайки бара със спокойна, изискана и приятна атмосфера. Молиарти избра маса до един от прозорците и покани с жест Томаш да седне.

— Какво ще желаете?

— Чаша чай.

— Waiter — извика американецът, махайки на сервитьора. Момчето се приближи до клиентите. — Един чай за моя приятел, ако обичате.