Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Ехо, зд’асти — позрави тя.

Сестрата направи знак да стоят надалече и родителите останаха в края на леглото.

— Добре ли си, момичето ми? — попита Конщанса.

— Не.

— Боли ли те нещо?

— Не.

— Тогава какво има?

— Г’адна съм.

Конщанса и Томаш се разсмяха.

— Гладна си, а? Не си ли обядвала още?

— Обядвах.

— Но си остана гладна?

— Да. Дадоха ми пиле със спагети.

— Вкусно ли беше?

— Бу’амач.

— Не си го изяла, така ли?

— Всичко ометох. Ама искам още, г’адна съм.

— Татко ще говори с лекаря да ти донесат още храна — намеси се Томаш. — Но и ти си една малка лакомница, нали?

Момичето сложи куклата на масичката и протегна ръчички към родителите си.

— Дайте ми цунки, непос’ушковци такива!

— Искам, детето ми, но лекарят каза, че не може — каза Конщанса.

— Защо?

— Защото имам микроби, едни невидими гадинки, и ако те целуна, могат да преминат в теб.

— А, така ли? — почуди се Маргарида. — Имаш гадинки?

— Да.

— Уф! — възкликна дъщеря им е отвращение. — М’ъсотия!

Останаха в стаята да си бъбрят с Маргарида, но Маги се върна трийсетина минути по-късно и ги помоли да си тръгват. Уговориха точен час за всекидневните посещения и се разделиха с нежни въздушни целувки.

ТОМАШ ЧУВСТВАШЕ, ЧЕ СЪРЦЕТО МУ ЩЕ изскочи винаги щом наближеше часът за посещение. Появяваше се половин час по-рано и сядаше нервно на дивана в чакалнята, едва сдържайки изгарящото го нетърпение. Това постоянно безпокойство, подправено с лек сладък привкус, намаляваше само когато Конщанса прекрачваше вратата, обикновено десет минути преди часа за посещение. Тревогата отстъпваше място на скрито напрежение, което го измъчваше, но и непонятно защо му бе приятно; това беше кулминационната точка на деня, мига, за който живееше. Така продължи през цялото време, докато дъщеря му се възстановяваше. Маргарида беше експанзивна и в добро настроение, дори и когато бе връхлетяна от поредица фебрилни пристъпи, които Пенроуз сметна за нормални. Но несъмнено не само Маргарида беше причината да очаква това време на деня с нетърпение и възбуда.

Беше заради Конщанса.

Разговорите между съпрузите в чакалнята бяха напрегнати, с резки сблъсъци, последвани от неловко мълчание, или изпълнени с многозначителни намеци и недомлъвки. Още на третия ден Томаш се хвана, че предварително обмисля темите, по които ще говори; докато се къпеше и закусваше набързо, нахвърляше нещо като сценарий с въпросите, които можеха да обсъдят, докато чакат свиждането с дъщеря им. Когато Конщанса се появяваше в залата за свиждането, развиваше темите от списъка като ученик на устен изпит; щом изчерпаше една тема, веднага скачаше на следващата и така нататък; говореха за филми, за книги, които бяха видели в „Чаринг Крос“, за изложбите в „Тейт“, за цветята, които се продаваха в „Ковънт Гардън“, за състоянието на образователната система в Португалия, за поезия и приятели, за истории от общото им минало. Вече нямаше неловки паузи.

На шестия ден събра кураж и реши да зададе въпроса, който най-много го измъчваше.

— Как е приятелят ти? — нехайно попита той.

Конщанса повдигна очи и дискретна усмивка се изписа на лицето ѝ. От дълго време чакаше разговорът да стигне дотук и държеше да види лицето на мъжа си, когато ѝ задаваше този въпрос. Дали щеше да нервничи? Или да чувства неловкост? Ревнуваше ли? Вгледа се в привидно равнодушното изражение на Томаш, в погледа и стойката му, припомни си начина, по който беше задал въпроса и почувства как възбудата напира в гърдите ѝ. „Той е бесен“, помисли си Конщанса със задоволство. „Макар че се опитва да го прикрие, усещам го отдалеч“.

— Кой? Карлуш ли?

— Да — каза Томаш с поглед, зареян из залата. — Всичко наред ли е?

„Умира от ревност“, каза си тя, едва прикривайки усмивката си.

— Нещата вървят нормално. Майка ми много го харесва. Казва, че сме хубава двойка.

— Много добре — изръмжа Томаш, потискайки неумело раздразнението си. — Чудесно.

— Защо се интересуваш?

— Нищо, нищо. Просто питам.

Тишината се възцари в малката чакалня. Мълчаха дълго, загледани в стените; беше игра на нерви и засегнато честолюбие, в която никой не искаше пръв да протегне ръка, да отстъпи, да превъзмогне гордостта си и да се погрижи за раните, да спаси онова, което още можеше да бъде спасено.

Настана време за свиждане, но те продължаваха да се правят, че нищо не се е случило. Докато най-сетне единият от двамата осъзна, че трябва да отстъпи, да даде знак, защото Маргарида ги очакваше в другия край на коридора.