Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

След няколко месеца установиха, че не могат да живеят повече така. Дните се нижеха безцелно, животът беше лишен от съдържание и смисъл. Постепенно стигнаха до заключението, че трябва нещо да направят, да променят хода на нещата, да спрат това пропадане в бездната. Един ден, докато седяха мълчаливо на дивана, на ръба на безумието от смазващата ги мъка, те взеха решение. Щяха да скъсат с миналото. Но им трябваше някакъв проект, насока, светлина, която да ги води; внезапно осъзнаха, че съществува само един път, че спасението им включва две неща.

Друго дете и нов дом.

С парите от фондацията си купиха малка къща в Санто Амаро де Оейраш близо до морето, и зачакаха детето, което щеше да оживи техния дом. Най-странното беше, че и двамата искаха да имат дете като Маргарида, със същите дефекти, ако съдбата пожелаеше това, но и със същите качества, с онази радост и щедрост, с които тяхното несъвършено момиченце ги беше покорило. Искаха бебе, сякаш то можеше да заличи лошия сън, сякаш изгубената им дъщеря би могла да се върне чрез него.

Смъртта на Маргарида накара Томаш да се замисли и за професионалното си достойнство. Беше продал честта си, за да спаси дъщеря си, и бе наказан заради срамната отстъпка, която беше принуден да направи, беше получил суров урок, тест за неговата почтеност, изпитание, в което се бе провалил. Това заключение го накара да се върне към проучването за фондацията. Смутен от мисълта, че не беше успял да остане на висотата на дълга си, той дълго мъдрува над въпроса. Препрочиташе договора отново и отново, разглеждаше под лупа всяка клауза, претегляше думите, анализираше възможностите, търсеше пролуки и уязвими места. Помоли Даниел, братовчед на Конщанса, дипломиран юрист, да огледа документа до най-дребния детайл.

Томаш се мразеше заради решението да подпише договора за поверителност срещу половин милион долара, с които се бе надявал да спаси Маргарида. Но факт е, че не успя да я спаси, и никой не можеше да го убеди, че смъртта на дъщеря му не е наказание заради проклетата сделка, в която беше въвлечен. Постепенно проблемът се превърна в идея фикс. Откритията бяха заключени, така беше, но той ги усещаше живи, непримирими и изпълнени с негодувание, готови да избухнат в гърдите му, да пречупят костите му, да разкъсат плътта му и да се отприщят, рукнали из света като нажежена лава. Но колкото и да му се щеше да даде глас на заглушената истина, да я освободи от затвора ѝ, последната клауза на договора го сковаваше напълно. Нарушаването на условието за поверителност би му струвало един милион долара, а той не разполагаше с тези пари.

Беше принуден да премълчи две истини. Едната беше обективната историческа истина, фактът, че човекът, който бе открил Америка, се е казвал Колона, бил е португалски благородник с еврейска кръв и е изпълнявал тайна мисия в служба на крал дон Жоао II. Тази истина беше преживяла пет века в сянката на историята и изглежда, беше обречена да си остане там. Втората беше моралната, субективна истина; истината на онзи, който се чувства добре само с истината и за когото всичко извън нея бе просто лъжа. Това беше областта на етиката, на принципите, от които се ръководеше в живота си, на ценностите, които въплъщаваха честността и достойнството, на идеята, че истината трябва да победи, каквото и да ни струва това, защото истината, честността и достойнството са неразривно свързани. Най-много го болеше от това, че трябваше да сложи намордник на тази морална истина, измъчваше го това предателство спрямо собствената му съвест, което досущ като чудовище го ядеше отвътре, разяждаше душата му и прекършваше волята му, убиваше надеждата, че отново може да повярва в себе си.

Чувстваше се продаден. Нищожен, осквернен, недостоен. За първи път осъзна, че истината имаше цена, която той самият можеше да пожертва в името на друга ценност. В известен смисъл, това бе същата дилема, която петстотин години по-рано бе трябвало да разреши дон Жоао II. За миг си представи Съвършения принц, седнал на крепостните стени на Крепостта на Сан Жорже, до маслиновите дървета, посадени пред кралския палат, с Лисабон в краката му, изправен лице в лице със собствената си дилема. Имало земя на запад и Азия — на изток. Искало му се да има и двете, но знаел, че може да притежава само едната. Коя да избере? Коя да пожертва? Той също бил поставен пред дилема и бил принуден да направи своя избор. И го направил. Дал на кастилците Новия свят, за да може да запази Азия. Колумб беше неговият договор за поверителност, а Азия — Маргарида. Дон Жоао II е трябвало да избира и е избрал; добре или зле, той бе направил своя избор. Томаш също бе направил своя избор.