Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Но не можеше да се примири.

Дон Жоао II бе изневерил на истината, понеже лъжата му е била нужна, за да запази Азия. Неговият най-доверен човек, Руй де Пина, се бе заел впоследствие да възстанови фактите, решил, че истината вече не застрашава осъществяването на португалската стратегия; всъщност, ако не е била намесата на дон Мануел или на някой друг, историята, разказана в Хроника на дон Жоао II , щеше да бъде различна. Но Томаш не разполагаше с Руй де Пина, който да създаде Кодекс 632 и да скрие истината между редовете. Чувстваше се окован във веригите на измамата, приведен под тежестта на задължението, с което се беше обвързал, примирен със съдбата, която изборът му беше предопределил. Лъжата беше победила.

И тогава, без да знае защо, той си припомни първия компромис, който Молиарти го беше принудил да направи. На скамейката в манастира „Свети Йероним“ той се бе съгласил да отиде в дома на Тошкано и да излъже вдовицата, за да получи информацията, която им беше необходима, за да продължат проучването. Тази лъжа, макар и незначителна, беше първата крачка по пътя, по който безвъзвратно бе поел, първото подхлъзване по наклона, превърнал се в пропаст, тъмна и дълбока бездна, където заглъхна и последният вик на съвестта му. Изневери на истината, самоуспокоявайки се, че човек веднъж може да си затвори очите, такъв е животът, казваше си той, какво е една малка лъжа пред голямата цел? Но изключението скоро ее превърна в правило; и ето го сега, опозорен, оплетен завинаги в тази подмол на нечистоплътна паяжина.

Спомни си и за мимолетния пламък, който го бе озарил там, в манастира; вик, който бе отекнал в съвестта му мощно, дръзко, вдъхновено и в същото време ефимерно; краткотрайно прозрение, заглушено от печалбарския глас, светлик, погълнат от зловещия мрак.

Една поема.

Поемата на Фернандо Песоа. Написана на гроба на големия поет в манастира „Свети Йероним“, издълбана в камъка, за да живее вечно. Направи усилие и думите изплуваха в съзнанието му, изпълнени с дълбок смисъл и величие:

Велик да си, прям и силен ти бъди: нищо

твое да не е ни прекалено, ни да липсва.

Цял бъди във всяко нещо. Цял себе си отдай

и в най-дребното, сторено от теб.

Така луната във всяко езерце

сияе, защото живее нависоко.

Повтори стиховете тихичко и почувства онзи тлеещ пламък да се разгаря, отначало леко, треперливо, колебливо, но веднъж разпален, той бързо се разрасна и озари душата му, вече беше огън, който гореше в обърканите му мисли, пожар, в който се ковеше желязото на неговата решимост.

Прям и силен ти бъди. „Ще бъда“. Цял бъди във всяко нещо. „Ще бъда“. Цял себе си отдай и в най-дребното, сторено от теб. „Ще се отдам“. Нищо твое да не е ни прекалено, ни да липсва. „Ще бъде“. Така луната във всяко езерце сияе, защото живее нависоко. „Ще засияе“.

Решението беше взето.

Томаш седна на компютъра и се вгледа в тъмния екран. Трябваше му друго име, беше първата му хрумнала мисъл. Може би някакъв псевдоним. Не, псевдоним не е добра идея. Трябваше му някой, който да е над всичко това, някой, в когото другите да се вслушат. Някой, който би приел да е неговият Руй де Пина. Но кой? Някой известен историк, разбира се. Не, не бива да е историк, щеше да е твърде рисковано, лесно щяха да установят връзката. По-скоро някой извън системата, някой, който би заложил името си за истината. Да, точно така. Но кой? Добре, после ще му мисли. На първо време трябваше да реши каква форма на изложение да използва. Договорът му забраняваше да пише статии, да дава интервюта и пресконференции. Но ако разкаже всичко това във формата на роман? Формално погледнато, договорът не го забранява. Това е фикция, винаги можеше да се оправдае по този начин.

Това е фикция.

Освен това той нямаше да стои зад това с името си. Това щеше да е друг човек. Неговият Руй де Пина. Автор на романи, разказвач. А защо не журналист? Журналистите бяха много добри във всекидневното фабрикуване на действителността. Идеалното би било да е и журналист, и писател; познаваше неколцина, все един щеше да свърши работа, стига да успее да го убеди. Добре, после ще мисли за това, има време. Сега трябваше да се съсредоточи върху онова, което имаше да разказва и което щеше да превърне в роман, във фикция, единствено средство, чрез което можеше да възстанови истината. Чрез историята ще напише Историята. Ще промени имената на героите, разбира се, и ще разкаже само онова, което видя, преживя и откри. Само това. Добре… може би с някаква уводна глава, все пак всичко започваше със смъртта на професор Тошкано, а той не бе присъствал, нали? Щеше да се наложи да използва въображението си. Знаеше само това, че професорът е починал, докато пиел сок от манго в хотелската си стая в Рио де Жанейро. Това бяха фактите. Останалото бе въпрос на въображение. Трябваше да започне отнякъде… Може би със сцената, в която историкът изпива сока и пада мъртъв. Хм… прекалено просто беше. Трябваше да започне разказа няколко минути преди да умре, за да подготви читателя. Дори би могъл да каже още в самото начало, че героят му ще умре. А после щеше да използва обратно броене, за да създаде драматично напрежение. Вече можеше да започне.