Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Правилно. А какво означава?

Томаш погледна събеседника си.

— Ами… неестествено е…

— Че е неестествено, вече го знам. Но какво би могло да означава това? Хайде, не се страхувайте, пробвайте!

— На пръв поглед създава впечатлението… ммм… че писарят е оставил празно място, когато е трябвало да посочи произхода на Колумб. Написал е всичко на един дъх, но е оставил това празно място. Сякаш… сякаш е изчаквал указания какво да напише там.

— Бинго! — възкликна графът. — И накрая пристигнали указанията.

— Точно така. Указания да напише у taliano .

— Както повечето хронисти, Руй Пина пишел онова, което му нареждали, или онова, което му позволявали да напише. Много неща оставали скрити. Например Пина изобщо не е споменал за най-важното постижение в мореплаването по време на царуването на крал дон Жоао II, откриването на пътя към Индийския океан от Бартоломеу Диаш. Този истински подвиг, направил възможно пътуването на Вашко да Гама, просто бил пренебрегнат от хроникьора.

— Така е — съгласи се Томаш. — Няма съмнение, че авторите на хроники са отбелязвали само онова, което е било в интерес на короната.

Граф Виларигеш посочи към третия и четвъртия ред на следващата страница.

— А забелязахте ли, че името colo nbo е разделено по средата? На третия ред е соlо , а на четвъртия — nbo . Сякаш празното място е било още по-голямо, като писарят е получил по- късно указания да напише в празното място в началото на четвъртия ред nbo у taliano , вместо нещо друго. — Графът го погледна с широко отворени очи. — Вместо истината. — Сниши глас и добави шепнешком. — Вместо тайната.

Томаш се почесваше по брадичката, без да сваля поглед от странния ред.

— Дяволска работа! — отбеляза той, впил поглед във фаталния абзац. — Наистина човек има усещането, че писарят е прибавил това nbo у taliano впоследствие.

Графът се размърда на твърдата дъска на пейката, измъчен от дългото седене в една и съща поза.

— Трябва да ви кажа нещо — каза той. — Когато разговарях с професор Тошкано за Кодекс 632 , малко преди да отпътува за Бразилия, той изложи друга хипотеза. Според мен тези неестествени интервали около у taliano са били умишлено оставени в първата редакция на текста, за да може да се прибави каквото е нужно. Но професор Тошкано имаше различна теория. Той смяташе, че на тези места е имало текст, който е бил изтрит впоследствие. Тоест мислеше, че писарят е преписал от оригиналния ръкопис на Пина сведенията за истинската самоличност на Колумб. Но тъй като тази самоличност е трябвало да бъде запазена в тайна, впоследствие въпросната информация е била заличена и вместо нея било изписано nbo у taliano . Той смяташе да провери това, но повече не ми се обади. — Повдигна рамене. — Навярно е установил, че предположението му е неоснователно.

— Може би — допусна Томаш. Кимна към двата листа. — Знаете ли дали това са копия на оригиналния документ?

— Тоест?

— Питам дали професор Тошкано е направил ксерокопията от оригиналния документ или от факсимиле?

— Ксерокопието е направено от микрофилм, който му е бил предоставен в Националната библиотека. Както знаете, нямаме достъп до оригиналите. Ръкописът на Кодекс 632 се пази в сейф и не би могъл да се види току-така.

Томаш се надигна от скамейката и разкърши рамене.

— Това исках да знам — каза той.

Графът също стана.

— Какво смятате да правите сега?

— Нещо много просто, господин графе — каза той, като оправяше дрехите си. — Ще направя онова, което вече трябваше да съм направил.

— Какво?

Томаш се отправи към малката врата близо до скамейката, където бяха седели дотогава. Готвеше се да си тръгне от Шарола и да се спусне към Стария метох, когато внезапно спря и се извърна към графа с лице, скрито в полуздрача.

— Отивам в Националната библиотека, за да видя оригинала на Кодекс 632 .

ВРАТАТА НА АСАНСЬОРА СЕ ОТВОРИ С ПРИГЛУШЕНО СЪСКАНЕ и Томаш излезе във фоайето. Тук, на третия етаж в Националната библиотека, беше мрачно, неприветливо, пусто; мракът настъпваше откъм ъглите на празните коридори, стелеше се покрай голите стени, отстъпвайки само пред светлината, струяща ог широките прозорци, през които се виждаха полюшващите се корони на дърветата в далечината. Историкът прекоси неуютното пространство, вслушан в ехото от стъпките си по полирания мраморен под, и блъсна остъклените врати на читалнята.

Отделът със специалния архив се намираше в тясно помещение, значително по-малко от залата на читалнята на партера. Огромни прозорци се редяха по протежението на външната стена и изпълваха залата със светлина и ведро спокойствие от парка в съседство със сградата. Стените бяха покрити с етажерки, изпълнени с каталози и томове книги, ценни реликви, подредени една до друга с обърнати навън подвързани гръбчета. Надвесени над масите, разположени като в класна стая, неколцината посетители преглеждаха стари ръкописи; един се взираше в изтрит от времето пергамент, друг бе отворил фина книга с цветни миниатюри — древни съкровища, до които само учените имаха достъп. Томаш видя познати лица. В дъното седеше възрастен професор от Класическия университет, сприхаво старче с дълга заострена бяла брада, наведен над средновековен кодекс; по-натам, в ъгъла, се беше настанил млад и амбициозен асистент от университета в Коимбра, с пищен мустак и кръгло лице, който изглеждаше погълнат от вехт църковен „Часослов“; на първия ред слабо чорлаво момиче, явно студентка, нервно разлистваше разпадащо се томче, прокъсано от употреба.